Добро и зло

Днес ще продължим да се занимаваме с въпроси, свързани с периода на израстването и оформянето на човека, а темата, която бих искал да засегна сега, се нарича „Добро и зло“. Какво означават тези понятия и как да ги обясняваме на децата? Вие често препоръчвате да се обяснява понятието, че „сърцето на човека е зло от рождението“. Обаче психологията има точно обратен подход: да се работи с детето върху това, че то не е лошо, а може само да се държи лошо. Тоест психологията насочва родителите към такова разграничение, за да усетят, че у дома си имат не някой лош, а някой, който се държи лошо. Но трябва да се научим да намираме път отвътре, за да извлечем нещо добро.

В казаното от Вас вече има явно противоречие.

Вярно е. Но родителите трябва да имат разграничение между понятията „ти не си лош“ и „лошо поведение“.

Възниква въпросът: „Кой си ти изобщо?“ Излиза, че тук има „ти си лош“, или „ти си добър“, или пък „ти си неутрален“. И в теб има добро и зло.

А какво е добро и зло? Да се разбере това изобщо не е лесно. Има теории, които казват, че човекът е добър, а има теория на Фройд, който характеризира човека като „зъл по рождение“. Разбира се, на това са способствали събитията от Втората световна война, доказала какво зло може да се случи в света. И разбира се, има гледни точки, характеризиращи човека като търсещ връзка, добър и действително намиращ се в търсене на доброто. Несъмнено съществува известен конфликт, и не случайно повдигам този въпрос.

Отношението ни към категориите добро и зло всъщност не бива да зависи от времето. Човекът не е добър и не е лош, а две сили: добро и зло се намират във всеки от нас. И трябва да гледаме на човека като на своеобразно неутрално място, за което воюват природата на доброто и злото: кой от тях ще завземе управлението, властта.

Това е чудесно! Хубавата страна на това е, че има възможност за избор.

Вярно, именно човекът избира кой ще властва над него. Няма да успее да избяга нито от единия, нито от другия. Той също не ще може да се издигне над двете прояви на природата и просто да избира: това искам, а онова – не.

Той не може да бъде само добър или само лош.

Тук всъщност има цели системи, които той може да привлече към себе си, за да властват с право. Силите на доброто и злото се хващат за човека. И тогава той взима решение. В крайна сметка му дават сила да се издигне над своето желание и над доброто и злото – и да определи какво ще управлява това негово желание. С други думи, той самият е точката над двете сили и над самото желание.

По същество това е нещо, което детето не може да направи, нали? То едва започва да се учи на това.

Този процес протича постепенно, но трябва да започнем да го подготвяме за него. Трябва психологически да подготвим детето за това, че единият човек мисли така, а другият – иначе. Но трябва да подкрепим всичко това с добра основа и да сведем обяснението до някаква обща плоскост, където се говори за твоето желание, за твоето его, за добрите и лошите неща. И двете те подтикват към постъпки, така че нека се издигнем над тях. Значи можем да обясним това на детето, и можем с лекота да направим от детето психолог на самия себе си. Защото детето много иска да прилича на възрастните. И ако разбере, че възрастният мисли така, то също ще поиска да мисли така.

Правилно, но често неговото възприятие е много по-тясно. То не може да вижда по-нагоре от нивото, което вижда и на което живее.

Вярно. Но му даваме примери за добро и лошо, за взаимоотношения между него и някой друг: една ситуация, друга, трета. С това му осигуряваме модели за изследване, и след това то ги усвоява и с тяхна помощ може да решава по-сериозни проблеми. То също ще съумее да разгради всеки случай.

Това означава, че използвайки речта, започваме да му определяме различни възможности. Съществува повече от един вариант на поведение, нали? И излиза, че имаш избор. Когато детето се държи агресивно, то усеща, че това действие е било единствено правилното в момента. Но когато на практика се разбираме с него по този въпрос, му показваме, че ако беше се опитало да помисли или да си поеме дъх, за минута да сдържи емоциите си, би могло да постъпи иначе. Това не е случаят, в който някой ме удари, а аз му върнах.

Не мисля, че ще можем да видим съществени резултати от това. Ще можем да обясним всичко това на детето, и нека дори се съгласи и разбере. Но ще може ли да го направи, когато настъпи такъв момент? Смятаме, че децата през цялото време растат, а желанието им расте още по-бързо. И затова, когато получават от Вас поучителен съвет, етическо наставление…

Това не е поучителен съвет, а да кажем, стратегия.

Нека е стратегия, но тя се опира на примери от миналото. Нима ще помогне, ако това се възобнови на по-високо ниво?

Добре, а как бихте обяснили това на детето, ако то нервничи все повече и повече?

Миналото състояние вече не е пример за него – това е слаб пример. Детето ще каже: „И миналия път исках, но не толкова силно, колкото сега. Но сега, когато имах такова голямо желание, той ме обиди…“

Е, как тогава да се направи правилно?

Само с помощта на влиянието на средата. Средата ще му покаже примери за това, че тя не го приема такъв, какъвто е сега, че не е съгласна.

Но и днешната среда не е съгласна с това.

Каква среда? Децата? С какво не са съгласни?

Не са съгласни с агресивността, с насилието, и въпреки това…

Не може да бъде така, че децата от средата да не приемат тези неща, а детето да се държи така. Тогава то трябва да е луд или напълно откъснато от средата. Не може да бъде така, че средата дори да не му обясни, а поне да не му даде да усети, че не го приема такъв и не е съгласна с присъствието му.

Заради това, че то реагира по този начин.

Те ще му покажат, че не го приемат, че не е желан в тяхната среда. Знаете ли какво е удар по самолюбието?

Това е най-лошото, което може да се случи. Да останеш сам, отхвърлен от всички…

Точно това имам предвид. А обществото трябва да стане важно за всички. Затова изобщо не трябва да работим с детето, не бива да го докосваме.

Но Вие все пак съветвахте да се провеждат обсъждания и разговори с детето. Тогава защо правим това, щом то не може да мисли напред, а може само да използва предишен опит?

Само за да подготвим у него основи, примери, модели за по-добро разбиране на средата, за възможността да намира общ език. Но зад всичко това сякаш му обясняваме шепнешком: „Ако се държиш така, знай, че няма да те обичат. Искаш ли да видиш това? Погледни, обърни внимание на това.“ Защото може би всъщност то не вижда това. Все още мисли, че е силно, че още на всички ще им покаже. Но му казваме, като глас зад кадър: „Знаеш ли, те не те обичат, не искат да си играят с теб. Искат да си отидеш, защото не желаят да те приемат в компанията си.“ Обясняваме му езика на средата, за да стане по-чувствително към него. Защото в крайна сметка само обществото може да го доведе до правилното състояние.

Но как средата, състояща се от индивиди, от такива като него деца, може да създаде такава обстановка?

Няма как да се направи иначе – това е работа на групата, и трябва да се извършва само чрез въздействието на средата. Действайки с фронтален метод, срещу отделната личност, не постигаме нищо, както по отношение на възрастните, така и на децата. Резултатът ще е еднакъв както на 40-годишна възраст, така и на четиригодишна.

Човекът веднага се съпротивлява и не приема.

Няма друг път, когато човекът се намира под властта на егото, на вътрешните подбуди, на проявяващите се добро и зло. Той не може в такава ситуация да стане съдия на самия себе си. Това ще се случи само при условие, че бъде свързан с общество, което може да го задържи в ръцете си. Тогава ще може да съди себе си, изхождайки само от този принцип на своята среда. А иначе как ще го направи сам? На каква основа? Как ще се удържи, с какви сили? С какво ще успее да се обуздае?

Всички ние сме продукти на обществото и желаем да му принадлежим. Ако обществото ни сигнализира, че „това не е прието у нас“, ние променяме поведението си. Но досега наблюдаваме в обществото много агресия и насилие.

Разберете, ние не сме способни да работим с това, причината за всичко случващо се с нас в този свят е срамът.

Какво означава това?

Всичко е много просто. Срамът е горящият пламък на ада.

Да, това е тежко чувство.

Ако го използвахме правилно, нямаше да са нужни нито предупреждения, нито обяснения, никакви философски разсъждения, никакви действия, определящи отношението ни към някого. Трябва само да пробудим малко срам в детето. И спрямо какво?

Само спрямо средата. И спрямо хората в този свят, само така мога да дам оценка на себе си. С други думи, срамът и средата – това са двете основи. Знаейки как да ги управлява, всеки човек ще може да управлява себе си и да се променя под влиянието на обществото. Завистта, честта, властта са заложени у нас от природата специално. Използвайки правилно обществото, ще успеем да накараме себе си да се издигнем над своя егоизъм, желаейки да се представим като „нещо стойностно“. Използвайки тези потребности на човека, може да се извае от него алтруист – както от възрастен, така и от дете.

Излиза, че по същество трябва да формираме не човека, а неговата среда? Средата – това по-възрастни хора ли са?

Това са хората, с които той се съобразява. Тези, които са важни за него.

Но трябва да сме внимателни в използването на такова свойство като срама, защото да го изпитваш наистина е тежко.

Не, ние подхождаме към него внимателно, само за да помогнем. Аз се обръщам към него като другар… Той трябва да ме усеща като другар, а не над него. И тогава ще му обясня какво се случва с него и какво очакват от него другарите му.

Но това се случва вече след като нещо се е случило. Вие тихо разговаряте с него…

Ако той усеща обществен натиск, вече мога да го уча. И той ще започне внимателно да ме слуша, защото не желае да се изложи и сам усеща, че в нещо е сгрешил.

Значи той не изпитва срам спрямо някакво свое качество? У него има срам спрямо средата.

На него му влияе само отношението на обществото към него. С помощта на това можем да доведем човека до любов към ближния, а не само да спрем агресията му.

Може ли също да се каже, че не бива да се срамуваш, защото у теб има такава сила, която дава повод да се държиш така?

Разбира се, но не мисля, че дори възрастните са способни да приемат това обяснение.

В нашите разговори Вие непрекъснато се връщате към едно понятие, което в психологията наричат „огледало“. Тоест поканват човека през цялото време да гледа на себе си сякаш отстрани. И на това се придържат най-съвременните психологически теории, например подход, основан на работа с житейски ситуации, да се разкаже за тях и да се погледне на всичко това отстрани, а не да се живее с това отвътре. Сякаш през цялото време да се изнасят тези факти на масата и да се гледа какво ни се е случило.

Да се снима видеофилм и заедно да се обсъжда.

Но когато казахте, че ще обяснявате на детето, у мен възникна въпросът: „Какво се случва с авторитета?“ Как ще направите това в групата, ако искате да останете другар на детето? Смятате ли, че няма да загубите авторитета си? Струва ми се, че в такива случаи се губи авторитетът, възможността да определяш кой решава. Има го и в желанието да помогнеш на всяко дете. Ако, да предположим, се намираме в група, в която наставникът е на моята възраст или по-голям. Какво ще се случи, ако някой трябва да постави граница или да спре някого, ако се е случило нещо лошо, а в групата всички са равни?

Трябва да съществува някакъв по-висш първоизточник, спрямо който съществува общоприето признание. И това трябва да го усеща самото дете, и неговият учител, и членовете на семейството му. В нашия случай това са изводите от нашите изследвания, изложени в интернет, потвърждавани от много авторитети. Трябва да въведем във възпитанието елементи от тези източници, разказващи ни за разкритите основи на мирозданието. Тези понятия децата трябва да получат не от учителя.

И Вие извеждате това извън правомощията на детето и учителя и казвате, че съществува нещо трето.

Вярно. Излиза, че детето вижда в учителя също пример за самото себе си. Но освен това е необходимо да се изучават с децата материали, засягащи тази тема, психологията на такова състояние. Много е важно детето да вижда, че тази промяна под влияние на средата е почитана от неговите другари и в семейството му.

Мога да дам примери. Нашите деца четат заедно статии, които после им обясняват, и виждат, че бащите им също изучават тези статии. Виждам, че всички се принизяват спрямо тези принципи, а не искат само аз да се принизявам.

Тук има нещо по-висше – система от закони, съгласно които учителят се отнася към мен. Детето няма да дойде да се оплаче на учителя, защото той ще му покаже как да се държи.

Но проблемът на тази методика се състои в това, че тук трябва да се занимаваме със съвкупността от всички проблеми – както със самия човек, така и с цялата му среда. Не мога да откъсна детето за няколко часа от училището и да работя с него, а после да го върна в същото общество или в същото семейство, сякаш нищо не се е случило, и при това още да изисквам от него да се е променило. Трябва да се занимавам с него чрез обществото. Човекът в крайна сметка е производна на обществото. И ако променим само самото общество, ще се промени и човекът.

Проблемът е в това, че когато се казват такива неща, човек веднага става покорен: „Какво мога да направя срещу такъв голям механизъм? Какво мога да предприема срещу средствата за връзка и информация?“

Прав е. Но знаем, че на всеки 15 години израства ново поколение. Нека започнем сега, и след 15 години ще получим ново човечество. Няма в света нищо по-водещо, по-динамично от човека. Нека веднага започнем да работим с децата. Да определим възрастта, да кажем, започвайки от първи клас на училището и нагоре. Ще се обърнем към всички чрез средствата за масова информация и ще започнем да оказваме влияние.

Виждате ли това направо като организиране на съвет от родители?

Това трябва да стане най-големият държавен проблем. Защото това е проблем на обществото, на страната, на света. Ако това се превърне в проблем на гражданите, тогава то ще започне да интересува държавата, защото за нея са важни гласовете на избирателите.

Смятам, че това е източникът на всички проблеми, и се надявам, че в крайна сметка в правителството ще дойде човек, който точно на този фон на проблема на възпитателната система ще успее да стигне до власт и да определя реда на нещата. Това трябва да се случи на фона на нова глобална система на възпитание в обществото. Такава промяна може да се направи в общество, ограничено в рамките на страна.

Не трябва ли да е общосветска система? Достатъчно ли е да се осъществи в рамките на една страна?

Дори в по-малък мащаб от страна.

Дори само в един град?

Най-важното е обществото да излъчва такова чувство към поставените в него деца или възрастни.

Нужно е да се усеща важността на тези ценности и желанието да се направи промяна. Детето трябва да усеща това навсякъде: в медиите, в детската градина, в училище, у дома, от родителите и приятелите. С една дума, трябва да бъде заобиколено от такава среда.

Смятам, че това е възможно. Всичко зависи от това колко кризи, страдания още ще изтърпим, преди да решим и да започнем да го въплъщаваме в живота.

Тревожи ме един въпрос за любовта към ближния и за любовта към самия себе си. В психологията има различни гледни точки за това, но всички те се сближават в едно, че в процеса на развитие на детето има начало, когато то вижда своето отражение в очите на майката и разбира, че тя го обича, възхищава му се, радва се на него и се грижи за него. И тогава то по същество се научава на чувството „аз съм добро“, а от любовта му към себе си се развива известна възможност да обича ближния. Но при Вас се описва друг процес на преминаване към любов към ближния. Психологията твърди, че изхождайки от това, че мога да обичам себе си, мога да обикна ближния. Има много такива психологически подходи, които казват, че ако не обичам себе си, никога не ще мога да стигна до любов към ближния.

Това ми е познато. Красив егоистичен подход. Първо ми позволете да обикна себе си, а после, изхождайки от това, ще обикна и вас. Красиво!

Съществуват и направления, които казват, че на определен етап обществото за детето е проблематично нещо. Трябва да му се даде възможност да развие собственото си „аз“, отношение към самото себе си, а после ще може отново да се върне в обществото. Това направление не е особено показателно, вярно е. Но все пак, когато го гледам от гледна точка на развитието на детето, ми се струва, че то наистина изучава себе си отвътре на средата. Първо с помощта на майка си. И едва после се учи да се сближава с други хора, а не обратното.

Значи майката се държи неправилно.

Защо? Точно обратното, майката се държи правилно.

В какво? В това, че през цялото време му показва по различни начини, че е желано и добро? Защо това е добро? Майката трябва да говори с него, тоест да му показва добрите и лошите страни в поведението му и през цялото време да го поправя и развива. Трябва да има две юзди, две сили.

Но аз говоря само за онзи важен процес на преминаване от любов към самия себе си или приемане на себе си като добър човек – към любов към ближния.

Ако мисля за себе си, че съм добър и ми е добре, то изхождайки от това, ще наказвам и обвинявам само ближния.

Ако съм добър, очевидно е, че те са лоши, щом се е случило нещо лошо.

От момента, в който човек се появи на света, майката е длъжна да го отглежда в диалог: да му посочва какво прави правилно и какво не, в какво постъпва добре и в какво зле. Тя трябва през цялото време да говори с детето, отчитайки двете страни, от двете посоки, и да му обяснява, че това може да се прави, а онова – не може, дори пред нея да лежи все още несмислено бебе.

Да, но как от това се развива любовта към ближния?

То започва да усеща, че трябва да отвори отношението към хората чрез два канала: добро и зло. И тогава по същия начин ще започне да се отнася към средата, защото майката също е среда, която се отнася към него добре и зле. И тогава ще му бъде лесно да влезе във всяко общество.

Значи трябва отначало вече да се установят границите на позволеното?

Не смятам, че злото и доброто са ограничения. Ако майката се държи по този начин, тя дава възможност на егоизма на детето да се развива в правилна, а не в изкривена форма. Защо трябва да казваме на детето, че всичко е добре, и в нищо да не го ограничаваме? С това не му даваме модел на поведение. Той се дава с помощта на две противоположни сили, и тогава детето, намирайки се между тях, започва да разбира и усеща какво му е позволено и какво не, какво е добро и какво е зло. То гледа майка си, за да разбере дали си струва да прави нещо, или не, може ли, или не може – и така расте.

И това способства то да започне да изработва отношение и към средата, а не само към самото себе си. Това го отклонява от мисълта, че аз съм добър, към мисълта, че има среда, от която идва доброто или злото, и трябва да определи отношението си към нея.

Ако майката желае да подготви детето за живота, тя трябва да се държи с любов, но подобно на средата.

Изказвахте мнението си за прекалено добрите майки.

Това са глупави майки. Извинете, че така ги наричам.

С това ще приключим. Ключовият момент днес е доброто и злото. И както и да е, трябва да създадем такива чувства в самата среда и да направим промяна в обществото. И тогава тази промяна ще помогне на човека правилно да се отнася към реалността и да разбере, че винаги има две юзди: добро и зло, които го управляват, и между тях той трябва да изгради самия себе си.