Възрастта от 6 до 9 – начало

Трябва ли да се започва обучение в училище от шест години?

Шест години е особена възраст. Но образованието трябва да започне от три години, когато детето вече се учи на букви. От тригодишна възраст нататък вече започва разделянето на обучението на момчета и момичета. Пък и самите те избират за себе си съответните игри: момичетата играят с кукли, момчетата — с колички. А когато детето навърши шест години — това вече е малък човек. По това време с него вече може да се разговаря за сериозни неща. Само ни се струва, че то все още е малко дете. Шест години е възрастта, в която у детето вече започва да расте човекът.

Не ми е много ясно какво имате предвид под думата „човек“. Според класическия подход, по теорията на Фройд, на възраст 5–6 години у човека вече съществуват всички вътрешни структури. Вече има нещо относително оформено?

От шестгодишна възраст може да се отнасяме към детето като към малък човек. То расте, и ние вече можем да „лепим“ от него. Тоест материалът вече е налице.

Значи, ако от три до шест години то вече се е научило да чете и пише, то на практика вече е завършило азбуката на обучението?

Това не е само азбуката. В нашата система на интегрално обучение то вече умее да чете, малко да пише. Знае как да се държи, способно е да съди себе си и другите. Знае какво прави — макар и с грешки, макар и да забравя нещо. Защото в него постоянно се развива нещо ново и затова отново се обърква. Но то признава, че не всичко е толкова просто. Неговото виждане не е нещо постоянно — утре всичко може да се промени. Може да излезе, че другите са прави, макар че за него е трудно да го приеме. Накратко, у него вече има зачатъци да възприема света не само такъв, какъвто му изглежда в определен изживяван миг.

Това е онова, което на езика на психологията се нарича „излизане от егоцентризма“.

Да, това по принцип са и зачатъците на човека.

То вече може да разглежда нещата под различен ъгъл, от различни страни…

Да. Човекът е това, което се намира над природата, над степента на животното. Животното е изцяло управлявано от силите на природата. Главата му е насочена към задоволяване нуждите на тялото, на неговите желания. Главата се нарича мисъл, а тялото — желание. Тоест моята глава е заета изключително с това как да напълня своите желания. И такова отношение към живота се нарича „животинско“.

А „човек“ се наричам тогава, когато наред с желанията, които искам да напълня, у мен сякаш има и още една глава. Тоест обличам се в едно по-високо ниво „над себе си“ и оттам гледам на своето телесно състояние, оттам съдя себе си и разбирам, че мога да бъда друг, че мога да мисля иначе, че утре, възможно е, ще се променя. Пък и изобщо утре всичко може да стане различно: и моята среда, от моята гледна точка, която също е относителна, и светът. Това вече е степента на човека — той вече осъзнава, че се развива, а не е прилепен към мига, който изживява в момента. Тук е съществената разлика между нас и животните. Ние можем да мислим в рамките на историческото време.

Но онова, което Вие определяте като възможност на човека да осъзнае, че се променя, аз много пъти съм наблюдавала под формата на прояви на различен вид страхове. Децата много се плашат от разбирането, че се променят! Те винаги настояват, че съществува нещо постоянно, търсят възможност да предвидят това, което ще стане…

Именно това е, което ни затваря. Защото ако съм свикнал с определени знания, норми, правила, които вече са станали за мен обичаи, които вече са изградили моя свят, моята действителност, то сега през тази призма аз вече гледам на всичко, което и да ми се разкрие. И онова, което не съответства на тези критерии, просто няма да го видя. Подсъзнателно ще го отхвърля. Намираме се в безкраен свят, но усещаме малка негова част, защото не желаем да видим повече. Ние не искаме да видим!

Може би не можем?

Не! Не искаме! Заобикалят ни множество неща, а ние не желаем да ги видим. Аз искам да виждам само онова, което съответства на моите „детски“ представи.

Тоест ние сякаш строим схеми, и това, което излиза извън тях, не възприемаме.

Аз искам да остана с тези стереотипи, които съм усвоил от детството. Няма нищо по-лошо от това!

От това ли се ражда страхът от промени?

Защото не ги учим да бъдат свободни.

Какво означава това?

Оттук започва по-нататъшният път на познание на природата. Защото се намираме вътре в нея и, сравнявайки се с нея по качества, ще се почувстваме свободни и по никакъв начин неограничени.

А как да се обясни това на детето?

Това ще дойде постепенно при него, при това много по-лесно, отколкото при възрастния. Защото възрастният вече е сраснал с своите стереотипи, а детето все още притежава гъвкаво мислене.

А ако видиш, че детето се страхува, че не иска да остави онова, с което е свикнало?

Но точно това психологически смекчава промените за него. Аз му казвам, че всички ние се променяме заедно, че точно това се случва и с мен, и с всички останали. Подкрепям го, насърчавам го да се отвори, разказвам му, че тогава ще се почувства комфортно в света, ще усети доброто, с което е пронизан светът. Природата ще се отнася към него добронамерено, той ще усети топъл, доброжелателен свят.

Може би си струва в края на всеки ден да се обсъждат с него промените, които са настъпили у него?

И особено ако снимаме това на видео и му го показваме.

Децата обичат възрастните да ги снимат, да ги заснемат на видео. Харесва им да усещат, че са били видени. Има дори такова понятие: „ти си го видял“. И ако преди два дни си видял, че на детето нещо не му се е удавало, а сега то вече се справя с това, то то разбира, че си забелязал — защото си заснел как е било преди. Но на възраст шест години у детето възниква страх от смъртта. Децата започват да задават въпроси за смъртта, а ние обикновено се опитваме да се изплъзнем от тях.

Защото самите ние се страхуваме от нея.

Първо, самите ние се страхуваме от нея, а второ — плаши ни фактът, че не можем да отговорим на нищо.

Разбира се, нямаме отговори.

Освен това децата не питат за това открито. Просто изведнъж започват да се страхуват да излизат от къщи или не пускат родителите да заминат на почивка. Дете, на което по-рано това му е било безразлично, изведнъж не иска да се разделя с родителите. А ако по това време се роди братче, детето буквално се „залепва“ за родителите, за да се увери, че всички са живи. Как Вашата методика на възпитание предлага да се обясни това на децата?

Нямаме какво друго да им кажем, освен истината, при това за всичко. Трябва да разкрием на детето абсолютно всичко, но постепенно. Трябва да се отнасяме към него като към възрастен, да не крием нищо от него, да не си играем с него, да не го объркваме. Вземете пример от първобитните общества. Трябва да му дадем всички инструменти, и то, с наша помощ, разбира се, ще успее да се справи с всичко. То е много силно. Нищо няма да му се случи — не се бойте. От него ще излезе добър, пълноценен човек. При условие че бъде организирана правилна заобикаляща среда.

Но нали то много се страхува, че родителите му няма да са с него завинаги, и че самото то няма да живее вечно!

И то самото няма да остане такова завинаги. То ще порасне, ще достигне съвършенство. Трябва да му обясним как през своя земен живот то, в единение с другите, ще може да усети вечността на природата. Трябва да му покажем цялата тази перспектива.

Но нали детето не може да се съгласи с това, че някога няма да го има?

Разбира се. Ето защо децата възприемат това на земно, животинско ниво: „Само ми кажи, че няма да умра.“ И ако му го кажеш с увереност — то се успокоява.

И така, всъщност на какво трябва да се учат децата на тази възраст?

Трябва да ги обучаваме на отношение към света — към заобикалящата ги среда, близките, природата. Трябва да им разкрием живота, правилното виждане за семейството, брака, живота на обществото, да им разкажем за света, за звездите, за покупките, продажбите, движението, историята, географията. При това да им обясняваме това като единен механизъм, в който съществуваме, в една сфера, в която всичко е в хармония — и ние също трябва правилно да участваме в тази хармония. А ако я нарушаваме, то това предизвиква страдания и кризи: болести, екологични катастрофи, борсата пада, избухват войни, терористични актове. По този начин ги учим на това, че съществува голям и единен свят. Оттам постепенно започваме да развиваме у тях отношение към обществото. Но онова, което се отнася до обществото — на последно място. А преди всичко трябва да ги научим да видят живота в неговия висш смисъл, да осъзнаят неговата глобалност, те трябва да разберат, че всичко е едно.

Тоест трябва постоянно да подчертаваме хармонията на природата…

И нас в нея, противоположни на тази хармония — и как се борим за възможността да бъдем такива като нея. Преди всичко му разказвам за всички природни и обществени явления като за части от едно цяло.

Тоест сега изучаваме някаква част от цялото, която се нарича биология. Значи учителят по биология влиза в класа и казва, че преподава нещо, което е част от цялото?

В Министерството на просветата се разглежда идеята да се преподава всичко заедно, но е много трудно да се осъществи. Защото към такъв учител-възпитател, за какъвто говорите, се предявяват прекалено високи изисквания.

Не мисля, че е така. Защото е достатъчно да се подготви нещо като енциклопедия за деца, малки тънки книжки. И после през цялото време да се обсъжда с тях това, за да преживее всеки тези теми вътре в себе си и да разкаже на другите как ги усеща, как ги разбира. В това се състои процесът на обучение. Нали говорим за начална училищна възраст.

И как ще изглежда такъв урок?

Само като разговор. Разговор между тях и възпитателя. Аз дори не бих го нарекъл учител, защото това се отнася до възпитанието, а не до преподаването. Той трябва да седи в кръг заедно с децата, да им обяснява, да гледа с тях слайдове, филми, да ги води в музеи, в зоопарк, в планетариум. С други думи, целият процес на обучение на тази възраст трябва да протича извън стените на училището, в живия свят.

На каква възраст?

От шест до девет години.

А колко души трябва да участват в такъв разговор?

Десет, момчетата и момичетата — отделно.

А с какво трябва да се започва?

Да кажем, в първи клас — само обсъждания. Гледали сме филм — говорим за него, прочели сме разказ — обсъждаме го. Всеки трябва да разкаже за нещо. Трябва да насърчаваме децата да говорят.

Тоест това не са фронтални обяснения на учителя, а някакво взаимодействие?

Не, разбира се, не. Нали казах, че това е разговор. Това са разговори между тях. Те трябва да се научат да водят разговор — това е предмет, който трябва напълно да овладеят. Трябва да умеят да говорят. Защото ние принадлежим към говорещото ниво на природата. В това е разликата между нас и животните.

И това наистина е много занемарена област…

Да, виждаме, че хората не могат да се изразят. А ако в кръг седят десет души, включително един-двама възпитатели, децата постепенно се отварят, участвайки в разговор, диспут, спор — с разбиране на другите.

Значи е важно с групата момчета да работи възпитател-мъж, а с момичетата — възпитателка-жена?

Разбира се, само така.

Може ли да се каже, че през този период от шест до девет години у детето се формира отношение към средата? Нали процесът на обучение протича по спирала и всеки път се добавя още нещо, и то все по-дълбоко…

Да, разбира се. Защото започвайки от шест години, ти говориш с детето за заобикалящата действителност и през цялото време само разширяваш неговите представи за нея. Променят се само средствата, които използваш. През периода от шест до девет години повече излизаш с децата сред природата, в музеи, в планетариум, на морето, в гората. Трябва да им показваш живота, да се разхождаш с тях из града, да им покажеш стадиона, театъра и така нататък — и да обсъждаш видяното. Те трябва да опознаят живота. И после е необходимо многократно да се обсъжда това с тях: защо ходихме там, къде бяхме, какво правихме там, за какво съществува „това или онова“ и така нататък. Трябва да се водят множество такива разговори.

Тоест целта на този етап на обучение е познанието на света?

Не просто познание на света, а познание на целостта, съвършенството на света.

Но на основата на всичко това детето също и се учи?

Разбира се. Когато посещаваме зоопарк, научаваме зоология, животинския свят на земното кълбо, едновременно с география и т.н. — у децата ще останат много впечатления, а не просто теоретични знания.

Те трябва да видят, да получат обяснение, да обсъдят помежду си, да опишат.

От гледна точка на психологията тази възраст се отличава с много конкретна форма на мислене. Тоест децата трябва да видят, за да повярват. Трудно им е да разберат това, което не са виждали.

И всичко трябва да започва с това, че съществуваме в съвършен, цялостен свят, и с това да завършва. Да се организира обсъждане, да се проведе разговор.

Тоест да се обясни, че съществува единна Природа, която води човека към подобие, към равновесие с Нея.

Именно така.

И така, говорихме за възрастта шест години. На тази възраст детето вече може да бъде наречено малък човек. То вече е способно да съди другите, развива у себе си способността да вижда света, ако бъде правилно възпитавано. Говорихме също за страха от смъртта и за това как да бъде преодолян. Казахме, че трябва да се обясни на децата, че светът е съвършен, че на тази възраст от шест до девет години трябва да се прекарва с тях много време извън стените на училището и постоянно да се разговаря с тях и да се обсъжда видяното. Трябва да ги водим в музеи, да излизаме с тях сред природата, да се разхождаме из града и по този начин да предизвикваме у тях определени реакции, за да ги доведем постепенно до разбирането, че всичко това са части от едно цяло. И самата тази реалност води човека към Доброто.