Наказанията – начало

Темата на днешния ни разговор е изключително интересна, но в същата степен и болезнена за цялата система на възпитание: установяването на граници и наказанията. Разговаряхме с децата на тази тема и дори заснехме отделно предаване, в което те изказаха мнението си за това какво чувстват, когато ги наказват, и как според тях трябва да става това. Днес може би ще успеем да научим нещо ново за себе си, а също да помогнем на всички по-добре да разберат този много непрост аспект на възпитанието. Нека започнем с това – да обясните в какво се състои сложността на този въпрос. В предишните разговори казахте, че по принцип сте против наказанията.

Не, не съвсем така.

Има много въпроси и съмнения относно това как да се поставят граници на детето, без да му се навреди. Всеки възпитател и родител търси тази възможност – навреме да спре и правилно да насочи детето, да създаде за него верни рамки, които да се задържат за дълго време. Често се създава усещането, че наказанията и обиждат детето, и действат само за много кратък срок. Освен това нали прибягваме до наказания най-често, когато сме раздразнени, неуравновесени или просто уморени. В такива случаи наказанието, разбира се, не просто е безполезно, но е и вредно. Но дори когато е обмислено действие и родителят се е консултирал с психолог, а при мен идват доста такива родители, дори тогава има усещане, че наказанието не носи желания резултат. Родителите трябва постоянно да засилват мерките, и не е ясно защо наказанията не носят резултат за дълъг период.

Защото в природата няма наказания. И при нас също ги няма. Онова, което наричаме наказание, е само резултат от нашето изкривено разбиране на законите на природата. Можете да наречете това природа или Висше управление, няма значение. Всеки от нас усеща онова, което е заслужил съобразно отношението си към природата, към средата около себе си. Така че за всичките си беди сме виновни ние самите и нашата среда. И всички ние в този свят постоянно усещаме себе си като получаващи наказание или поощрение. Всъщност никой не ни наказва, но има закон на природата, който изисква правилно отношение на човека към средата. Ако сме в хармония с околния свят, усещаме се удобно, спокойно и възприемаме това като поощрение. И обратно, ако липсва тази хармония, усещанията ни ще бъдат такива, че наричаме това наказание. Но какво е това наказание? Това е онова, което сами сме си приготвили в резултат на своята дисхармония с природата.

Тоест целият ни светоглед, че сме център на вселената и някой ни наказва, е погрешен?

Разбира се, че не. Човек сам изгражда своя свят. А по отношение на децата, които са изцяло под влиянието на възрастните, за какво наказание изобщо може да става дума? Ако ги възпитаваме неправилно и затова те се държат агресивно и нарушават равновесието със средата, то това е наша вина. А ние отгоре на всичко ги и наказваме?! С това само се разписваме в собственото си възпитателско безсилие.

Значи, всеки път, когато детето направи нещо неправилно, виновни са възрастните, защото са го възпитали неправилно?

А кой друг? Нали то е в пълна зависимост от тях. Няма кого друг да виним, освен самите себе си.

Но родителите искат преди всичко да научат детето да не прави онова, което може да бъде опасно или лошо за него, а после да го научат на онова, което му е полезно.

Детето е под абсолютното влияние на възрастните, затова неговите провали са техни пропуски. Детето няма за какво да бъде винено, защото то е само едно малко същество с определен набор от свойства и инстинкти, които се развиват под влиянието на възрастните хора. Затова само от възрастния можем да изискваме да търси и усъвършенства своя подход към детето, за да постигне успех. Но заради това, че не се получава, нима може да бъде обвиняван той? Затова не детето трябва да се наказва, а възрастният.

Но как да постъпваме, когато у детето се проявяват отрицателни пориви?

Ти, възрастният човек, трябва да намериш лекарство за това, а не да изискваш от него по някакъв начин да сдържа онова, което не е способно да сдържи.

Правилно ли разбрах, че заедно с детето трябва да се установят постоянни правила на поведение и съответните наказания?

Не, не ние установяваме законите, а природата.

Да предположим, детето е било грубо. Как реагира природата на това?

Значи, такава е неговата природа – да бъде грубо. Ти трябва да намериш такива методи на възпитание, че тази грубост и избухливост да превърнеш в други, по-правилни форми на поведение. Между другото, какво е правилно поведение – и това още трябва да се изясни, изхождайки от законите на природата, а не от нашето разбиране.

Какво е правилно поведение?

Това трябва да се изучава. Но съгласете се, че е неправилно, ако възрастният, самият той получил неправилно възпитание, по същия начин възпитава новото поколение.

Тогава излиза, че и родителите не са виновни, тъй като самите те не са получили правилно възпитание.

Съвсем вярно. Но това не им дава право да въздействат на детето със сила и да го наказват. Те са длъжни да търсят подходящи за него възпитателни средства, като вземат предвид разликата между поколенията, а тя днес е огромна.

Момент, не ми е ясно какво наричате наказание: когато родителят не позволява нещо, или когато спира недостойно поведение?

Това не е важно.

Правилно ли Ви разбрах, че не трябва да се установяват рамки?

Наказание се нарича всяко действие, което задължава детето да прави нещо в рамките на ограничение и натиск без неговото разбиране и съгласие.

Тоест онова, което му се налага?

Да. Разбира се, не говоря за физическо наказание, това е ясно.

Да, по въпроса за физическите наказания има общо съгласие, че те нанасят голяма вреда на детето и по-скоро са нервен изблик, отколкото възпитание.

Бих нарекъл това „маймунско възпитание“.

Добре. Но все пак у детето от най-ранна възраст съществува такава реакция, че то се стреми натам, където му е добре, и бяга оттам, където му е зле. Можем и трябва да използваме това свойство с цел възпитание.

Във възпитанието всичко това несъмнено може да се използва, но само след като на детето е било обяснено и то разбира и осъзнава какво се случва с него. Без осъзнаване от страна на детето на самото себе си, на своето поведение, на отношенията си със средата, няма истинско възпитание, а има режим, наложен му от възрастните.

Дресура?

Дори не дресура. С дресура могат да се внушат на животно някакви нови свойства, и те стават негова втора природа, но с човека това е невъзможно.

Нека видим клип, в който децата разказват какво наказание чувстват като полезно, и какво – не.

„Д. Когато децата в класа биват наказвани, това не помага много.

Водещ: Защо?

Д. Да предположим, преча на учителя в час. Ако учителят ме наказва, само му се сърдя.

Водещ: За себе си ли говориш? Ти ли се сърдеше на учителя?

Д. Да.

Водещ: Но престана ли да пречиш в час? Само кажи истината.

Д. Не.

Водещ: Но защо? Нали е ясно, че ако отново пречиш, отново ще те наказват.

Д. Но и аз се дразня, и понякога го правя напук на учителя. Във всеки случай наказанията не помагат много, а само плашат.

Н. Понякога дори е приятно да получиш наказание. Например, ако ме изгонят от класа, се радвам, защото мога да поиграя.

Водещ: А-а, значи наказанието води до обратен резултат?“

Нашето възпитание се е развило от периода на индустриализацията, когато е имало нужда от обучаване на работници за фабриките и заводите. Тогава са започнали да учат на грамотност селските деца. Тогава се е развила и училищната система с нейното деление по възрасти, по класове, която започнала да „пълни“ младежта с минимален набор знания и да я изпраща да работи в заводите. До средата на 20-ти век това все още е работело. Но днес светът се промени, вече няма нужда от толкова много работници, достатъчни са 10% от човечеството, за да обслужва цялата промишленост.

Механизмите заместиха хората.

Да, светът стана друг, и човекът се промени. Днес вече не можем да правим от децата прости изпълнители, те са направени от друг материал. И вместо да възпитаваме прогресивни, мислещи, разбиращи себе си и цялата природа хора, продължаваме постарому и не правим правилните изводи. Възпитанието изостава в своето развитие в сравнение с всички останали, стремително развиващи се области, като психологията, психиатрията, социологията, политологията. Учителите изглеждат просто архаично, като динозаври. И това са хора, които работят с деца!

Те трябва да подготвят новото поколение!

Къде ти! Точно обратното! Те принадлежат на миналото поколение, дори не на сегашното! Понякога говоря с учители и виждам пред себе си хора, живеещи с представи отпреди 50 години.

Днес всичко се развива твърде бързо.

Да, но родителите, с които живеят децата, са по-напреднали от учителите, и виждат в учителя по-скоро надзирател и диктатор, отколкото възпитател. Цялата система, съществуваща днес, е остаряла и не отговаря на съвременното общество.

Остаряла и по структура, и по съдържание?

За съдържанието изобщо не говоря. Сега говорим за подготовката на учителите, за техния подход към възпитанието. Самото училище с традиционното си устройство не може днес да задоволи потребностите на децата и обществото. Колко хиперактивни деца има сега?

Приблизително до 10%. Това са само децата, признати за такива и получаващи лекарства и всевъзможни облекчения на изпитите и така нататък. И има тенденция за увеличаване на процента на тези деца.

Трябва да разберем, че това не е болест и не е явление, а обща тенденция, и съобразно нея трябва да променим методите на обучение. Какво ще правим, ако половината деца станат хиперактивни?

Как е възможно това?

Хиперактивните деца не са аномалия. Те са нормалните деца на нашето време.

Казвате, че това е новата норма?

Да. Какво да правим сега? Трябва да променим абсолютно всичко: устройството на класните стаи, методиките на обучение, самият урок трябва да остане в миналото, тоест абсолютно всичко трябва да се промени.

И тогава няма да има проблеми с поведението, ще отпадне нуждата от наказания и ограничения?

Възпитанието трябва да пасва на детето, а не да е удобно за учителя или образователната система.

А какво днес подхожда на децата? Виждам учителя почти безпомощен, без средства за работа с новото, по-развито поколение, с хиперактивните деца. Той просто не знае как да се справя с всичко това.

Мисля, че обучението и възпитанието трябва да бъдат много динамични. По-голямата част от обучението изобщо не трябва да се случва в училище, а в музеи, паркове, заводи, болници, печатници… Децата трябва да виждат и изучават живота във всичките му проявления. На всички тези места трябва да им се разказва и обяснява как всичко работи. Трябва да им дадем усещане за живота. Именно тези впечатления ще ги успокоят, а не училищните стени, които се възприемат като тъмнични решетки. Класните стаи, учителите и въобще цялото училищно устройство вече не могат да задоволят децата.

Тоест смятате, че не трябва да затваряме децата в твърдите рамки на училищните стени и дисциплината и да изискваме от тях през цялото време да се сдържат, тъй като това е против тяхната природа. Вместо това трябва да им дадем възможност да получават разнообразни впечатления, бързо сменящи се, чрез които ще учат.

Те трябва да участват в живота.

Да виждат живота във всичките му проявления и активно да участват в него, като се започне от най-ранна възраст?

Да.

Но все пак как правилно да се ограничават децата? С какво да заменим приетите днес наказания? Може би просто трябва да се поставя условие, например ако детето направи нещо, получава награда, а ако не – не получава?

Не, детето само трябва да усеща резултатите от постъпките си, а не реакцията, идваща от възрастните. Реакция то получава от живота, и това го учи.

Как се постига това?

Кажете ми, ще скочи ли едно 10-годишно дете от височина от няколко метра? Ще се уплаши, защото ще види наказанието. Така то трябва да вижда наказанието за всяко лошо действие.

Как ще стане това в обсъждането? Например в отношенията в колектива: как ще знае детето, че му грози наказание за някакво поведение, ако предварително не сме изяснили законите, представляващи закони на природата?

Колективът трябва да му даде това разбиране. Защо трябва да се намесваме в това? Точно самите деца трябва да изкажат своето порицание.

Това означава, че детският колектив сам трябва да установи законите, които всички ще спазват? – Да, разбира се. Децата трябва да решат какво им е удобно и какво не.

Самите деца трябва да вземат решение?

Да.

От каква възраст са способни сами да вземат такива решения?

От най-ранна. Кога децата започват да играят колективни игри – с топка например? От тази възраст те вече разбират какво е колектив.

Струва ми се, че това е възрастта 6-7 години. Тогава те вече могат да виждат себе си като част от групата, тоест отдалечават се от егоцентризма.

Това означава, че са готови за възпитание.

Подготвихме още един откъс от същото предаване, където децата отговарят на въпроса за какво според тях трябва да има наказание. Те стигнаха до много интересен извод. Нека видим.

„Водещ: Трябва да установим някакви правила на отношенията помежду ни, нали? Но за какво са нужни тези правила? Ако сега Ви дадат възможност да установите такива закони, какво най-важно те трябва да пазят?

Трябва да има такива правила, които няма да позволяват да се нанася вреда на някое от децата. Например не бива да се краде в училище, защото това ще навреди на другия, защото печелиш за негова сметка.

Не бива да се лее вода напразно, защото това ще навреди на всички.

Водещ: Тоест дори такъв въпрос като разумното използване на водата, който сякаш изобщо не е свързан с нищо, също е важен, защото трябва да се съобразяваме с всички. Интересно. Значи всички закони в крайна сметка се свеждат именно до това“.

Виждаме, че децата все пак стигнаха до такъв извод, но всъщност е много непросто да се доведат децата до разбирането, че законите трябва да се отнасят до отношението към ближния.

Не, мисля, че чрез обсъждане това е възможно. Разговаряйки на теми, близки на децата, това напълно се постига. На примера с водата е по-трудно да се направи, тъй като все пак тази тема е доста далеч от света на децата. Но ако говорим за нещо, близко на децата, и въвличаме в разговора всички, а не само най-активните, задействаме чувствата им, заинтригуваме ги, тогава може да се постигне всичко. Трябва само задължително да се погрижим да бъде интересно и всички деца задължително да участват. Например, ако се обсъжда темата за доброто и злото, разговорът трябва да е такъв, че да не остави детето безразлично. Той трябва да му даде повод за анализ и да засегне чувствата му. И тогава може да сме сигурни, че такова обсъждане ще остави у него дълбоки вътрешни впечатления и ще повлияе на по-нататъшното му поведение.

Говорите за игровите впечатления на децата?

Всички усещания на децата са само игрови. Целият ни живот е игра.

Всъщност игровите впечатления на децата са доста ограничени.

Значи, трябва да създаваме за тях нови модели, анимации.

Тоест специално да създаваме ситуации и после да ги обсъждаме.

Да.

И отрицателните модели също? Струва ми се, че някога казвахте, че трябва да даваме на децата само положителни примери.

Какво означава „отрицателни модели“?

Ами, да речем, някакъв пример, при който детето пречи на околните или ги използва, и децата трябва да стигнат до извода за вредата от подобно поведение.

Но до такъв извод те трябва да стигнат в резултат на обсъждане.

Питам за впечатленията на детето. Можем ли да използваме отрицателни впечатления, или само положителни? Тоест възможен ли е такъв път, при който детето прави нещо, отрицателно влияещо на околните, получава отрицателен резултат и от този опит се учи, че не си струва да постъпва така?

Разбира се. Ако не реакцията на колектива, то как иначе ще се научи?

Значи, може да се позволи някаква постъпка, която ще навреди на другите, но от този опит детето ще се научи да не постъпва така занапред?

Не, нямах предвид това.

Не бива да се позволява целенасочено нанасяне на вреда. Но възможно ли е, например, да се позволи на децата да започнат някаква игра без предварително обсъждане на каквито и да било правила на поведение? Когато всеки започне да прави каквото си иска, децата просто ще си пречат едно на друго. Тези пречки те ще усетят по-рано от истинската вреда. Ще разберат, че така нищо няма да им се получи и че е необходимо да обсъдят правилата. Това е такъв първичен модел на човешкото общество, и децата могат да се учат от него как правилата и ограниченията, приети от всички, могат да премахнат противоречията и да подредят отношенията между хората. – Да, но е важно тези правила да бъдат установени от самите тях.

В такива групи обикновено само част от децата участват в обсъждането.

Това е резултат от недостатъчно изясняване, анализ.

Смятате, че не бива да се ориентираме към активните?

Не, трябва да участват всички. Разбира се, по-активните деца ще реагират по-бързо, но в крайна сметка абсолютно всички трябва да разберат случващото се.

Обикновено има деца, които са лидери, и те по-рано от всички стигат до изводи.

Не, ние сме длъжни да достигнем до всяко от децата в групата, и всяко от тях, съобразно нивото на своето разбиране, трябва да се съгласи с изводите.

Тоест участието трябва да е пълно.

Задължително.

Това се различава от приетия днес подход.

Иначе никога няма да стигнем до поправено състояние на обществото. Ако остане някаква част от децата, която не е разбрала нашите принципи, от тях после ще излязат хора, непризнаващи законите – крадци и други престъпници.

Как да се измери доколко всички участват?

Измерваме само чрез обсъждане и реакциите на децата на всичко, което им се случва. Във всичките ни обсъждания всяко дете трябва да прочувства всички онези разнообразни ситуации, които му предлагаме. После то трябва да разкаже за тях така, както го е разбрало, и да чуе реакциите на другите деца. Не бива да се страхуваме да отделим за това много време, тъй като именно с помощта на такова обсъждане се формират правилните връзки на детето с околните, а това е най-важното.

В тези обсъждания то започва да усеща какво е добро и какво е лошо, кое е по-чувствително и кое – по-малко. Тук се образуват нишки, свързващи го със света. Такъв опит обогатява детето, прави го комуникативно. У него изчезва страхът от света, формират се способности за общуване, за постигане на цел. После тези деца ще могат да разберат защо външният свят е устроен по определени закони, и ще бъдат способни да формират своето отношение към тях. А без такова открито и целенасочено обсъждане в своето малко общество няма да успеем да формираме възрастен човек.

Ако правилно разбирам, Вие все пак говорите за много вътрешни процеси. Но в началото на нашия разговор имахме предвид нещо външно. Нали наказанията идват отвън, и детето само трябва да се научи да отговаря на тези външни условия.

Изобщо не говоря за наказания. Не разбирам защо през цялото време използвате тази дума. Наказанието детето трябва само да го прочувства, и това веднага трябва правилно да го преориентира. Знаете ли, има такъв робот-прахосмукачка, в който са вградени фотоелементи, и той автоматично сменя посоката, когато се удари в мебел или някакъв предмет.

Да, дава заден ход и намира нужната посока, а човекът изобщо може да отиде да се разходи.

Това се нарича наказание: удари се, вижда, че не е добре, и промени посоката. Но ако детето не е получило правилно възпитание, то удряйки се в препятствие, ще се опитва да го превземе със сила. Нали всяко такова сблъскване е конфликт с външната среда, и то трябва да разбере това.

Да разбере, тоест да направи вътрешен анализ?

Да, то трябва да съпостави това с онези примери, останали в него от обсъжданията в групата (нарочно не казвам – в класа, а именно в групата).

Това всъщност е обществено възпитание.

Ето, то трябва, изхождайки от тези вътрешни примери, да разбере и регулира ситуацията.

Да формира у себе си център на вътрешна регулация.

Да.

И тогава след дълъг процес, през който ще премине всяко дете, то ще може да регулира себе си и поведението си отвътре, и това коренно се различава от днешното положение, когато налагаме външни ограничения, а децата всячески им се съпротивляват.

В разговорите трябва да научим детето на вътрешен диалог със себе си.

Това е онова, за което говорихте нееднократно – способността за рефлексия, за наблюдение на себе си отстрани, за анализ. Това е много непросто.

Но ще продължим обсъждането на тази важна тема в следващия разговор. Днес говорихме за това, че няма наказания, а има закони, действащи в света и в средата на общуване на детето, и тези закони трябва да бъдат разбираеми. Естествената реакция на тези закони създава положителни и отрицателни усещания. И от това детето се учи. Обучението трябва да се основава на чувствата и впечатленията на детето.