Възрастта от 6 до 9 години – продължение

Спряхме се на обсъждането на възрастта шест години, началото на процеса на училищно обучение. Днес ще продължим тази тема. Описахте пътя на обучение през първите три години. А как ще изглежда такова училище? Колко часа на ден ще работи?

През цялото време. Защо детето да излиза извън пределите на училището? Къде да излиза? На двора, където нямаме представа какво се случва с него? Защото все пак обществото все още не е поправено по онзи идеален начин, при който училището, домът, дворът биха му оказвали еднакво добро влияние.

Затова най-сигурно е да се организира училището като благотворна среда за развитието на детето, и нека то бъде там колкото се може повече време, а вкъщи да идва само да се изкъпе, да яде, да спи. Час да бъде с родителите и да си легне да спи.

Тоест това трябва да бъде нещо като удължен учебен ден?

Не бих го нарекъл учебен ден. Всичко, свързано с ученето, отблъсква. Това е просто дълъг ден, изпълнен с приятни впечатления.

А какво да кажем за връзката с родителите, братята и сестрите?

Той ще общува с тях сутрин, преди да тръгне, и вечер, когато се връща. Той не бива да се върти около майка си, която ще му вика да не ѝ пречи, и ще го отпраща към играчките, компютъра или направо ще му пусне телевизора, където показват всякакви програми, за които нямаме никаква представа. Най-доброто е той да получава всичко в училището: целенасочено, с почивка, храна, игри, футбол.

С храна?

Разбира се. Всичко заедно. В училището детето трябва да бъде цял ден. Защото колко часа на ден му е нужна майката?

Зависи от това на колко години е.

Колко време на ден тя може да му отдели? Нека това бъде в края на деня, преди да си легне да спи — половин час, час, два часа.

Да кажем, в шест вечерта?

Да предположим, макар че все пак е въпрос дали майката ще може да се освободи по това време. Да кажем, от 6 до 8 вечерта. А после тя ще довърши всички останали дела.

А домашните работи?

Няма домашна работа. Всичко се прави в училището, всичко се завършва там. Няма такова понятие — „домашна работа“. Тя е омразна на децата.

А ако трябва да се изпълнят някакви упражнения, това прави ли се във втората половина на деня? Няма разделение: първа половина на деня и втора половина на деня. Трябва да се подходи иначе към това. Между занятията трябва да има големи почивки, когато децата излизат на двора да потичат, да поиграят. После пак се връщат към занятията, ядат, почиват. Така прекарват деня и при това не усещат разлика: дали е училище, или лятна лагер.

А има ли ваканции?

А за какво са ваканциите? От какво се уморяват? Това не ми е ясно. И освен това целият този процес трябва да протича и през почивните дни, и през делничните, и през празниците. А родителите трябва да се канят в училището, да се организира такъв „ден на родителите“, да се провежда с тях специален урок. С една дума, трябва тези дни да протичат в правилна атмосфера, а не детето, връщайки се в училище след прекараните вкъщи празници, да разказва, че баща му го е водил не знам къде…

Значи смятате, че училищният ден трябва да бъде дълъг, изпълнен с различни дейности.

Да, разбира се.

И целия ден детето трябва да учи в група от 10 деца?

Не. Има по-малки и по-големи групи. Ако ще се обсъжда нещо, се събира малка група, а ако отиват в музей, планетариум, на морето, в гората — тогава групата трябва да е по-голяма.

Тогава може би всички заедно?

Да.

А към каква група принадлежи детето? Днес то принадлежи към определен клас в училището, а в този случай — към група от 10 души?

Не мисля, че трябва да бъде затворено само в тази група. Струва ми се, че това трябва да бъде много динамично.

Но, по принцип, то трябва да бъде в група, съответстваща на неговата възраст?

Това трябва да бъде група, в която то ще може да се изразява.

Тоест няма да има деление на класове, както днес: 1А, 1Б, 1В?

Не. Напротив. Трябва да покажем на детето, че цялото училище е единен организъм, че е отворено за всички, че няма никакви ограничения. Защото всички тези ограничения впоследствие пораждат у него несигурност в себе си.

А при обсъжданията също ли се сменят групите?

И това е желателно. Но тук вече е необходимо специално обучение за възпитателите и подготовка на децата.

А защо такова разделение на групи поражда у детето несигурност?

Защото то свиква със своята група, както със своето легло, своето гърне, своята стая, и после му е много трудно да излезе от познатата обстановка. У него се появява чувство на страх и несигурност. Дори възрастните го изпитват, когато напускат дома. Днес „четиридесетгодишните деца“ не искат да бъдат далеч от майка си, отнасят се към нея като малки.

Да, днес децата трудно стават самостоятелни…

Е, а от какво произтича това?

А какво да кажем за общуването между момчетата и момичетата? Могат ли да дискутират помежду си? Или, възможно, да участват в някакви съвместни дейности?

Това ще се случи по-късно и в особена форма.

Смятате ли, че трябва да се започва половото просвещение не от девет години?

На девет години започваме да говорим с тях за тяхната полова принадлежност, за отношенията между половете, за продължението на живота. Преди това те не са способни да възприемат тези явления. У всеки от тях още липсват вътрешните предпоставки, за да разбере защо и как всичко се случва.

Според психологията децата на тази възраст много обичат творчеството: да направят нещо със собствените си ръце, да развият у себе си някакви умения. Това им придава увереност в себе си. И добри резултати се постигат в съревнованието помежду им: кой е най-добър, кой е по-силен, кой е по-бърз, кой знае повече.

В нашата методика това се развива по противоположен начин — трябва да се съревноваваш в това, колко повече помагаш на останалите.

Какво означава това?

Те трябва да внесат в това намерението: „Искам да бъда най-добрият в отдаването на ближния, на обществото.“

А какво да кажем за стремежа да се знае колкото се може повече?

Това вече е нещо друго. И не става дума за това да се знае колкото се може повече. Защото в онова общество, за което говорим, ние не отчитаме знанията на отделния човек. Не поставяме оценки.

В такова училище няма да има оценки?

Няма оценки, няма проверки.

И няма изпити?

И изпити няма.

А как тогава може да се оцени напредъкът на детето?

Възпитателят познава и разбира всяко дете, което се намира близо до него. Защото той работи, заедно с още един възпитател, в малка група от десет души.

Вярно, това наистина помага да се опознаят. А трябва ли просто с думи да се дава оценка на някои техни умения?

Не. Трябва да направим така, че накрая всички те да излязат с практически еднакво ниво на развитие.

Но как да стане това, ако всички са различни: едни са по-подвижни, други възприемат по-добре, трети — по-умни?

Всеки внася в групата толкова, колкото е способен. А ние оценяваме неговия принос. Преди всичко ни е грижа от училището да излезе Човек, а не отличник по физика, математика и тем подобни. Това не ни е чак толкова важно и мисля, че утре то вече няма да има голямо значение за човечеството.

Днес се отдава много голямо значение на личните постижения на човека. И това, без съмнение, е за сметка на отношението към другите.

И с това разрушаваме обществото, защото, наистина, едното се случва за сметка на другото. Ето защо и „обръщаме всичко с главата надолу“, или обратното. За постижения трябва да се смятат действията на човека в полза на обществото. И само съобразно с това му даваме оценка.

А как това ще повлияе на неговата мотивация за учене? Откъде ще се вземе у детето енергия за занимания?

От това, което ще влага в обществото. А след като у него се появи желание да внася принос в обществото, нека у него се появи и стремеж към учене, към занимания с физика, математика — всичко, което му се иска. Но преди всичко — принос към обществото.

Значи още преди да започне да учи, то постоянно трябва да влага в обществото.

Това е главното. А после нека учи според своите наклонности.

Да предположим, у детето се проявят особени способности към физика или математика. Ще можем ли да ги развиваме в рамките на такава система на обучение?

Да, ще можем да ги развиваме, да кажем в пети или шести клас.

А негова мотивация да стане най-добрият в тази област трябва да бъде стремежът да принесе полза на обществото?

Да, само стремежът да принесе полза на обществото. И всеки път трябва да му се подчертава, че обществото желае да го види точно такъв.

Това е нещо много алтруистично. Аз се развивам, но само за да принеса полза на обществото…

Освен това, когато той тръгне на работа, в обществото, което, надявам се, ще изградим, той няма да печели повече от другите.

Дори според неговите потребности.

Да, той ще получава толкова, колкото получава човек, изпълняващ по-проста работа съобразно своите способности. Защото той е станал изявен в областта на математиката, например, благодарение на заложените от природата заложби, а у другия тези заложби ги няма. Онзи друг принася полза на обществото, работейки като водопроводчик, а той, да предположим, е станал професор или директор на голяма фирма. И какво от това?!

Всеки заема своето място — това е ясно. А ако те влагат в различна степен в обществото?

Всеки влага съобразно с това, как разбира своята способност да принесе полза на обществото — според своите личностни качества.

А мярата на неговия принос оценява ли се?

Обществото го оценява според ползата, която донася, независимо дали е водопроводчик, или друг специалист. Съответно всеки ще бъде уважаван. Но това по никакъв начин не зависи от това колко важна е неговата работа. Всичко се определя единствено от това колко душа влага в нея.

Как може да се измери това?

Това не се измерва. Когато обществото стане духовно, то ще може да оцени, разбере, усети това.

Но все пак не ми е ясно откъде ще се вземе у детето мотивация да влага повече, ако то знае, че ще получи толкова, колкото и друго дете, което, както му се струва, влага по-малко? А нали у децата е много силно развито чувството за съперничество.

В резултат на възпитанието той най-много цени одобрението или порицанието на обществото, търси уважението на обществото, желае да му хареса. В това е неговата награда, защото необходимото получава независимо от своя принос. Ние сме създадени обществено зависими и трябва да използваме това. Именно това е характерно за човека и го отличава от животинското ниво.

И кога това ще престане да бъде просто думи за детето?

Ние му помагаме да реализира това през целия си живот! Училището никога не свършва, ние само пренасяме училищните рамки в обществени. И всеки път човекът усеща, че се намира в някаква среда и, като нейна неразделна част, е длъжен да участва в нейния живот точно така, както е било в училище. Така той напредва и изгражда за себе си бъдещия свят. В крайна сметка, уподобявайки се на природата, той започва да усеща себе си съвършен, като самата природа! Ето защо не съществува диференциация в заплатите, но обществото оценява всеки и порицава или поощрява. Това стимулира човека външно. Но главното е вътрешната стимулация, когато с все по-голямото уподобяване на природата той започва да усеща нейната вечност и съвършенство като свои.

А как днес да се създаде такова училище, когато обществото още не е поправено?

Трябва да се освободите от познатия ви свят и да вникнете в новите мисли, в интегралния подход към света. Тогава ще можете да доловите проявяващите се днес нейни качества. Ще разберете качествените промени. И ще започнете да разбирате каква трябва да бъде системата на възпитание на човека. Преди всичко трябва да се възпита Човек! А после вече специалист в дадена област.

Днес наблюдаваме обратното.

Да. Е, ако възпитаме Човек, който ще бъде в хармония с природата, в равновесие, той ще започне да прилага своите знания, науки, технологии в полза на обществото и природата, а не за зло. И затова трябва преди всичко да се грижим за възпитанието, а после вече за образованието. В тази непрестанна грижа трябва, започвайки от раждането на човека, да изградим за него правилна среда, в която той ще се обучава на интегрална връзка: той въздейства на средата, а в отговор средата въздейства на него. Той разкрива себе си като частица от света. И, обединявайки се с всички, се усеща сякаш разтворен в природата.

В съществуващата днес система на възпитание акцентът е насочен към това да се дадат на детето знания, а всичко останало сякаш трябва да дойде от само себе си. Има дори такова понятие: „Трябва да се дадат на детето инструменти, за да може то да учи.“ Ако създадем такава система на възпитание, за каквато Вие говорите, няма ли тя да унищожи у детето стремежа да се отличи?

В нашата система на възпитание аз също оценявам себе си, и мен ме оценяват другите — по ползата, която принасям. И дават поощрение или порицание. Защото и днес вие желаете да печелите повече, да се прославите, да бъдете силни и прочее, за да заслужите одобрение, уважение на обществото. Вие всъщност работите за другите. Изпълнявате указанието на обществото. Желаете да бъдете важни в техните очи. На самите вас всъщност ви трябва малко, а всичко, извън необходимото, придобивате, за да не се принизите в очите на обществото.

Това е общоизвестно.

Но в обществото това не се изследва и на това не се учи, не се разказва и не се порицава, защото това не е изгодно за производителите на всякакви ненужни ни вещи. Те произвеждат, налагат ни важността да ги притежаваме, ние работим, за да им плащаме за тези, по принцип ненужни ни вещи, защото са ни убедили, че иначе сме по-лоши от другите…

А поощрението ще ни помогне ли да се избавим от производството на ненужни вещи и по този начин да престанем да изчерпваме природните ресурси?

Представете си, че вашите деца четат за вас похвални отзиви — колко приятно ви е това и каква велика награда е то. А ако е обратното — какво ужасно чувство на срам ви потапя в мрак… Но това е отделна голяма тема.

А какво да правим с проблемните деца, които изостават в развитието или са хиперактивни?

Всичко зависи от това как ги организираме. Можем да им дадем възможност повече да се движат… Нали говорим за това, че училището няма да бъде в такъв вид, в какъвто съществува днес. Учителят, да кажем, ще седи под дърво в кръга на децата и ще разговаря с тях. После те ще отидат в класната стая, ще гледат филм и ще го обсъждат. После ще поиграят футбол… После заедно ще отидат да ядат, и в това също трябва да се внесе елемент на игра. Нека всички си помагат едни на други. Може след ядене да се пеят песни, тоест да се правят неща, които сближават децата, изграждат у тях навика да бъдат заедно. Това е добро! Това ще им придаде увереност, за разлика от онова, което се случва в училището днес. Защото детето отива там, сякаш на бойно поле. Възможно е по средата на деня да им е нужна почивка за сън, нали говорим за това, че то ще бъде в училище до шест часа вечерта.

А какво да правим с проблемните деца, да кажем, изостаналите в развитието?

Например хиперактивните деца могат да се обединят в отделни групи, за да не пречат на останалите.

А какво да правим с онези, които имат специфични проблеми?

И за тях трябва да се формират специални класове. Нали виждаме и в нашия ежедневен живот, че на тях или им е нужна постоянна подкрепа от околните, или създаваме за тях специални институции. Затова трябва да им предоставим възможност да се развиват с помощта на съответните възпитатели и да ги научим да ползват помощта един на друг. Защото сред тях има много такива, които могат да участват във взаимопомощ.

И така, продължихме да обсъждаме темата за училището. Говорихме за това, че учебният ден трябва да бъде ден на приятни впечатления. Вместо задължение той трябва да стане за детето ден на удоволствия, при това дотолкова, че да не му се иска ваканция. Защото този ден включва всичко: и учене, и разходки, и футбол. Детето е в училище до шест часа вечерта, връща се вкъщи, общува с родителите, ляга да спи, а на сутринта отново се връща в училището за цял ден. Там може също и да си почине. Всичко е устроено динамично, няма определени класове, които да разделят децата. Напротив, за да се развие у тях увереност в себе си, те сякаш непрекъснато се „размесват“…

Използват се всичките им естествени наклонности: завист, стремеж към почести и прочее, за да се развиват в полза на обществото.

Именно в този дух говорим за съперничество помежду им, тоест съревнование в това кой ще донесе повече полза на обществото. И това е обратното на онова, което се случва днес, когато всеки, благодарение на своите лични постижения, се смята за по-висш от останалите.

Това не бива да се допуска. Насърчава се само приносът към обществото, и само тогава той има с какво да се гордее.

Така детето расте, стремейки се към целта, която определихме като постигане на съвършенство, когато то започва да оценява себе си от гледна точка на своето отношение към „ближния“ и постепенно „да излиза от себе си“. Така изграждаме новата система на възпитание.

И тя се основава на любов.