По-големият учи по-малкия

Нашето обсъждане приключихме на възрастта 13 години. Засегнахме леко и по-голямата възраст, когато говорихме за взаимоотношенията между половете. А сега да поговорим на тема, актуална за всяка възраст. Доколкото разбирам, важен аспект на Вашата методика е възпитанието, при което по-големите деца възпитават по-малките. Бихте ли обяснили какви са корените на тази идея?

В устройството на природата! Какво е по-големият брат за по-малкия? Помня себе си в първи клас. Гледах учениците от горните класове и си мислех: нима това е възможно?! Та това е върхът на целия живот! Възрастните, учителите, не забелязвах, но учениците от горните класове!... Но пък те бяха твърде големи за мен. Какво да се прави, аз бях в първи клас, а те – в десети! В това отношение вторият, третият и четвъртият клас бяха много по-близки. Аз естествено се отнасям към тях с уважение, защото са по-големи, готов съм да ги слушам, да ги възприема, да ги разбера. Те са в полезрението ми.

Преди да въплъщаваме нещо в живота, трябва да проверим как действа то в природата – от нея произтичат всички закони. В природата всичко е разделено на нива и степени. Нисшето няма друга връзка освен с непосредствено по-висшето, а чрез него – с още по-висшето, и така нататък по веригата. Аз не мога да бъда във връзка с някого, който е с две степени над мен, а само с най-близката степен, малко по-висока от моята. При най-правилния подход и подготовка децата от втори клас трябва да учат първокласниците. Естествено, не говоря за учебните дисциплини. Но ако дадем правилно възпитание на всички, детето, пораснало с една година, вече ще може да помага и да се грижи за по-малките.

Въпросът е дали такъв метод подхожда за всички възрасти?

Той подхожда за всички възрасти и трябва да адаптираме този подход към нашия живот.

Връзката, за която говорите, динамична ли е? Могат ли деца от девет до тринадесет години да се занимават с шест-деветгодишни? Или разликата трябва да е точно една година?

Всичко зависи от учебните програми и от степента на зрялост, която ще постигнем на всяка конкретна възраст.

В какво се състоят предимствата на такава връзка?

Тя е естествена! Малките искат да научат нещо от по-големите, защото ги уважават, ценят ги, искат да приличат на тях. По-малките обичат, когато по-големите се отнасят към тях приятелски, а не с пренебрежение.

Това им вдъхва чувство за собствено достойнство.

Всъщност ние, възрастните, не виждаме, че по-голямото дете може да научи нещо по-малкото. Ако зададем посоката, децата ще могат да се учат едно друго на всички училищни дисциплини.

Децата трябва ли да са част от педагогическия колектив? Работят ли заедно с учителя? Как да се уреди това правилно?

Естествено, към децата трябва да е прикрепен педагог, но сега говоря главно за възпитанието, за подаването на пример, за грижата, а не за учебните предмети.

Ролята на децата преимуществено възпитателна ли е?

Да, възпитателна. Но ако позволим на по-големите деца да бъдат учители на по-малките, това ще се превърне за тях в добър стимул за учене! Те ще се стремят към това, защото тук са замесени и гордостта, и завистта, и желанието за почит, които помагат за постигане на по-големи резултати.

Всеки „възпитател“ занимава се с няколко деца или с едно?

Предполагам, че с няколко. При отношения едно на едно могат да възникнат неправилни отношения.

Говорихме, че във всеки клас от десет души се препоръчва да се включват двама педагози и един психолог. Когато детето е възпитател в класа, трябва ли класът да е също толкова голям или по-малък?

Това трябва да се проверява на практика, във всеки отделен случай. Трябва да виждаме в това стимул – както за децата, така и за възрастните.

Значи не всички могат или не всички трябва да преподават?

Желателно е у всяко дете да се развива такава способност.

А ако детето не иска?

Не може да няма желание. Винаги ще се намери нещо, което да предизвика у него това желание. У всеки човек има завист, стремеж към слава, към уважение, някакви сметки с другите: „аз съм по-добър от тях“ или „аз съм по-лош“. С тяхна помощ ще можем да възпитаме и да „коригираме“ всеки без изключение, да дадем на всекиго превъзходен мотив за учене и за обучаване на другите.

Доколкото за нас е важно да се изкаже всеки, важно ли е за нас всеки да участва във възпитанието на по-малките?

Да. Казвам на дете, което не учи много успешно, мързи го: можеш да се подготвиш и да се изявиш пред останалите, да проведеш урок и да дадеш пример.

У детето се появява мотивация. Но може да се случи детето да се страхува?

И това е добре.

Чрез преодоляване на страха можем ли да привием на детето способността да дава?

Да. И изобщо, в работата с деца в клас, когато например пеят, всеки поотделно и всички заедно, има много условности, които трябва да разрушим.

Колкото се може по-малко срамежливост и колкото се може повече увереност.

Днес всички се крият, страхуват се, срамуват се да се държат естествено и открито.

В условията на жестока конкуренция и критика е напълно нелогично да се излагаш на показ. А как да се подготвят правилно децата, които ще се занимават с възпитанието? Какво трябва да им се каже, за да разбират своята отговорност за другото дете, но без да се получи „четене на морал“? Или не трябва да ги подготвяме? Просто да им се каже: говори по тази тема, обясни, доколкото можеш.

Не, детето трябва да се подготви! Всеки учител подготвя урока предварително. Той е учил, владее методиката, знае колко време да отдели за обяснение, за въпроси и отговори, за упражнения и така нататък. Детето трябва да бъде учител и трябва да го научим на това. Тогава то ще разбере какво трябва да извлече от уроците на своя учител.

Може би ще започне да уважава своя учител, защото ще знае какво изпитва той?

Естествено. Ще се запознае с професията. За да учиш сам, трябва да знаеш как да учиш другите.

В действителност най-добре се усвоява материалът, който преподаваш. Първо, изучаваш го надлъж и нашир. И второ, мислиш за другия човек, когото ще обучаваш. На това децата са способни вече от 6-7 години. Препоръчвате ли да се започва от тази възраст?

Да, от най-малките. При това не преследваме целта да устройваме игра или да стимулираме децата към учене.

Да ги учим да действат наистина?

Да. Целта е нали да развием у детето правилно желание и правилен подход към ученето и към обучаването. Да развием това у всекиго. Ако човек не умее да обучава, той не може и да учи.

Има ли връзка?

Той не е способен правилно да усвоява материала, да го структурира, да го конспектира. Това трябва да се умее. Необходима е самоорганизация.

Има ли място тук за творчество на детето? Да кажем, дадох му някакъв план. Може ли то да предложи свой начин да поднесе материала?

С това, че детето решава как да проведе урока, то изгражда себе си.

Значи да му се предостави свобода? Мога да му кажа как да обясни темата, а то само да подбере подходящите, по негова преценка, примери и начин, без да излиза извън установените рамки.

Да, точно така. А после, възможно е, то да разбие твоите рамки. Но вече ще има свой подход.

Най-важното, което извлякох от подобни опити от работата на деца с деца, е, че детето, което обучава другите, се нуждае от обратна връзка. Освен етапа на подготовка има и завършващ етап: да се обсъди какво се е получило и какво не.

Нека педагозите присъстват на урока и да пишат бележки, а после да могат да похвалят детето.

Педагозите в този случай трябва да бъдат много и много деликатни. А детето трябва да извлече от своя урок над какво още си струва да поработи.

Струва ли си урокът да се заснеме на видео и после да се прегледа?

Да, точно това препоръчваме.

По този начин получаваме двоен резултат: снимаме видеофилм за това кой учи и кой се учи.

Ако детето от ранни години е заето с обучаването на другите, това формира у него нещо повече: то вече не е просто дете – спрямо по-малкото то вече е възрастен. Излиза, че по този начин развиваме детето.

А ще бъде ли това ефективно в юношеска възраст, на 13-14 години? Може би това ще помогне да се развие способността да се мисли за другия човек?

След като премине пътя на възпитанието до юношеската възраст, тези деца вече няма да имат проблеми. Много преди тази възраст те вече ще разбират всички аспекти на отношенията и живота. Ще получат обяснения за всичко, което се случва, а също и за онова, което трябва да им се случи в по-голяма възраст. Затова не виждам трудности за подрастващия на 13-14 години, ако е получил преди това всичко необходимо – възпитание, подготовка, способност да вижда себе си отстрани, обяснение на случващото се в живота.

Такива деца ще могат ли да бъдат учители?

Не само учители. Те ще се отнасят правилно към живота, и това е най-важното. Смятам, че достатъчно подготвени хора ще могат след това правилно да изградят обществени връзки помежду си. И кой знае в какво ще прерасне това. Та ние стоим в прага на голям качествен скок в развитието на човечеството.

И трябва да се появи нещо ново?

Не случайно пребиваваме в депресия и опустошеност.

А по-малкото дете може ли да учи по-голямото?

Не мисля, защото това противоречи на природата. Но то може, задавайки въпроси, вярно да насочи по-голямото.

Да го направи още по-добър учител?

Ще попитам така: до каква степен Вашите дъщери са си влияли една на друга в процеса на израстването?

Много и в много отношения. Между братята и сестрите се установява ясна йерархия. Теоретиците на психологията, в частност Алфред Адлер, говорят за това, че по-голямото дете винаги може да научи нещо по-малкото, а не само да се кара с него. Излиза, че ролите, с които надаряваме децата, им позволяват да проявяват уважение, да се ценят едно друго, възможно е дори да се съветват едно с друго. Защото взаимодействието в процеса на обучение поражда особена връзка. Детето усеща, че получава от по-големия си другар не само ритници! Това може да се прилага и вкъщи, не само в рамките на училището.

Ако в училище се приучат децата към такова поведение, те лесно ще пренесат това в отношенията у дома. Защото всичко, което им се казва вкъщи, те възприемат като бреме.

Но този процес трябва да е под наблюдение. Често виждаме, че децата нямат търпение да помагат на своите по-малки братя, и просто им вършат домашните вместо тях. А ние се стремим към съвсем друго!

Трябва да пристъпим към непосредственото въплъщаване на тази тема и тогава ще можем да я развиваме по-нататък. Ако тръгнем по този път, ще успеем, защото това съответства на природата, а всеки пример, взет от природата, е успешен.

При реализацията на възпитанието „по-големият обучава по-малкия“, колко процента от общото време за уроци трябва да се отделят за това – двадесет, десет, пет? Веднъж на ден или на седмица?

Какво искаме да постигнем с това, че малките учат от по-големите?

Малкият да уважава по-големия, да иска да бъде като него, да иска и той да бъде учител и да учи по-малките – да взема пример от по-големия и да го предава на по-малките. Защото когато получава пример, той иска да го въплъти. А какво получава по-големият при това? Гордост, самоуважение, защото може да научи по-малкия, да бъде като учител, да усеща, че го уважават. С други думи, постигаме много резултати.

Трябва да преценим доколко тези резултати ще повлияят на това, колко време от общия учебен процес в училище да се отдели за постигането им. Предполагам, че два пъти седмично по половин час ще бъде достатъчно за детето. Това вече създава благоприятно впечатление. Защото детето трябва да се подготви, да планира урока: как да се вмести навреме, какво да бъде в началото, какво в края, какви въпроси да зададе в завършека на урока. Педагогът заедно с детето трябва да състави план. Затова не мисля, че е нужно повече от два пъти седмично.

Мога само да добавя, че в своите наблюдения забелязвам, че подрастващите на 13-15 години много обичат да се грижат за малките, да ги учат, и правят това сякаш от висотата на своето израстване. Обичат да се повозят с малките, да ги научат на нещо. По-големите виждат, че това не е лесно. Тоест процесите, за които говорим, протичат и при по-голяма разлика във възрастта. Но в този случай не се случва обучение в чист вид, а някаква практика на взаимоотношения.

Това вече прилича на отношенията между родители и деца.

Опит да се разбере какво е да си родител.

Тук стои съвсем друга задача: как на деца на възраст 14-16 години да се даде пример какво е да бъдеш родител. Все още се страхувам да отворя тази тема, но тя е много непроста. Трябва да им покажем какво са задълженията на работа и в бита, да ги научим да взаимодействат с банки, лекари, застрахователни компании.

Смятате ли, че това трябва да се прави колкото се може по-рано?

На 15-16 години не е рано. Скоро те ще заживеят собствен живот! Днешните деца трябва да знаят как работи банка, застрахователна компания. Всеки трябва да има своя малка условна банкова сметка и е длъжен да се научи да си служи правилно с нея. Да речем, през последните две години в училище те трябва на собствен опит да изучат всички аспекти на възрастния живот, без да изключваме семейните отношения. Трябва да се обучава на всичко. Те трябва да вникват в обясненията, да преценяват кое е вярно и кое не. Необходимо е подрастващите да се запознаят с околния свят така, че да се подготвят за живота в условията, които им предоставя обществото. Трябва да им прививаме правилни реакции и примери за поведение за в бъдеще.