По-големите възпитават по-малките

Сега заедно ще се опитаме да изясним въпросите, които ни вълнуват, да излезем на нова посока, нов път и нови веяния във всичко, свързано с възпитанието на нашите деца. И днес ще се съсредоточим върху новото направление, което получи името: „По-големите възпитават по-малките“, защото по същество именно в него се крие решението на въпроса как от по-големите деца да подготвим възпитатели за по-малките.

В предишните беседи Вие казахте, че трябва да се даде възможност едни деца да възпитават други, но не навлязохте в подробности. На мен ми се стори това малко подобно на програмите, които в известна степен съществуват в традиционната система на възпитание. Например вземат деца от шести клас (децата от по-малките класове не се смятат за достатъчно големи), за да помогнат малко на децата в училище с ученето (един час седмично) или да поиграят с по-малките деца.

И наистина обърнах внимание, че при вас се реализира много необичайна програма, в която по-големите деца провеждат обсъждания с по-малките. По собствена инициатива по-големите могат да внасят различни идеи, те също говорят с по-малките за живота, а не просто играят с тях и им помагат. В момента това реално съществува и е нещо съвсем различно.

Още ни предстои да намерим правилната пропорция, за да разпределим времето на детето, не в училище (дори не мога да нарека това училище), а когато е в групата, в нашата система на възпитание. Част от времето ще бъде посветена на получаване на информация, на учене, някаква част от времето ще бъде в подходяща за него среда, и част от времето – с по-големи деца.

Значи, детето през деня се намира в различни групи.

Възможно е. Във всеки случай трябва да учи. И трябва да се стараем да организираме колкото се може повече занимания сред природата, в предприятия, в музеи – децата не бива да седят пред учебната дъска в класната стая.

Ученето трябва да бъде не пасивно, а впечатляващо и динамично.

Точно такова си представям ученето. С това ще бъде заета една трета от цялото време. Още една трета ще заемат техните обсъждания, в които ще участва инструктор, който ще трябва малко да се отдръпне на заден план, за да могат децата сами да се справят с проблемите си.

Трябва и на това да ги учим.

И децата трябва да правят това напълно самостоятелно?

Не, инструкторът може да присъства там, но трябва да е на нивото на децата, и това наистина е изкуство. Той трябва да знае как в скрита форма да внася корекции в обсъждането, така че те да не го усетят и разберат, а също и да не им позволява да тръгнат в посока, водеща в задънена улица. А третата част, или 20% от времето, трябва да бъдат възпитавани от по-големите деца. Разликата във възрастта между тях може да е 2-3 години.

Ако, да речем, предложим на някое от по-големите деца да обясни на по-малките някаква тема по физика – знаете ли какъв ще бъде ефектът от това? Как това ще подтикне детето да научи материала, за да го предаде на по-малките! И с какво възхищение по-малките деца ще го гледат – колко голям и възрастен е той!

Затова смятам, че за тяхната среща трябва да се отделят от 20 до 30 процента от времето. Оказва се, че с помощта на такива уроци възпитаваме по-големите по възраст деца да стават влиятелни и възрастни. И заедно с това по-малките получават прекрасен пример за подражание от по-големите братя.

Трябва само да ги подготвим. И благодарение на това ще видим най-ефективната част от възпитанието – както на по-големите, така и на по-малките.

Защо това Ви се струва толкова важно?

По-големите ще искат да бъдат влиятелни и значими, и междувременно ще говорят за правилните неща. Защото е казано, че от „заради себе си“ се стига до „заради другите“. И когато по-малките деца виждат по-големите, ги смятат за наистина възрастни (защото инструкторът за тях е просто автомат). А този, който е с 2-3 години по-голям от тях, по-големият брат, е за тях авторитет по всеки въпрос, следват го, както се казва, „със затворени очи“. Затова, когато по-малките следват дете, което им дава добър пример – това е прекрасно.

Предложихме на момчета на 11-12 години да проведат обсъждане с по-малките деца. Нямах достатъчно време да им помогна да се подготвят, и те се подготвиха сами. Първо на по-малките деца предложиха да вдигнат огромна тенджера, пълна с вода, и като награда беше избрано любимото им лакомство – шоколад. Никой от тях не се справи сам, и тогава единодушно решиха да го направят заедно. След като всички заедно успешно вдигнаха тежката тенджера, те споделиха впечатления от това как всеки от тях е преминал този своеобразен тест.

Много интересно, добър пример. В този тест сте дали на децата възможност да проявят много важни качества.

Значи, на възраст 7-8 години детето вече може да забележи кога иска нещо за себе си, а кога – за другите.

Те вече могат да анализират: „Защо исках да вдигна тежестта сам?

За да получа шоколада“. – За да получа само аз и никой друг.

Но сега знам, че не мога да го направя сам и трябва да поделя шоколада с останалите. Как ще постъпя в подобна ситуация следващия път? Ще тръгна ли изначално да поделя шоколада с всички, или ще се опитам да се справя сам? Да речем, мога да вдигна тежък предмет сам и да получа за това шоколад. Струва ли ми се да го направя сам или заедно с всички?

Бихте ли му дали възможност да избере?

Можем да им дадем да разберат, че такава възможност съществува.

Това не може ли да причини на детето някаква вреда? Няма ли това да му отнеме правото на избор? Защото когато по-малкото дете вижда по-голямото, му се иска да бъде като него. И ако стане такъв, това го лишава от възможността да направи свой избор да стане нещо друго.

Изборът се състои точно в това: да учиш от правилната среда. Друг избор нямаме. Не можем да живеем в празнота. Какво означава, че се развивам самостоятелно? За сметка на онова, което имам вътре в себе си? Но там има само моето его и подтиците към различни наслаждения. Не знам кой съм и какъв съм. Аз съм като момчето Маугли от джунглата. Какво ще излезе от мен? Ние винаги се развиваме съобразно околната среда, а тук ни дават среда, която е добър пример за нас.

Но ако ги поставим в лоша среда, децата могат да я изберат. – Избор няма: в каквато среда влезе човек, такъв става, излиза от нея като от конвейер.

Днес съществува огромен избор, и в системата на възпитанието много се надяват, че ако за децата всичко бъде много открито, детето ще се научи да прави своя избор.

Детето ще се научи да избира?

Точно така. На децата се дава възможност за избор, и виждаме, че те са много объркани.

На какво основание смятате, че детето умее да избира? Аз не разбирам това. Нима човек може да направи избор? Възрастните хора не умеят да правят правилен избор, та какво остава за децата?

Можем да видим колко време понякога отнема на възрастните да вземат решение: какво искат в живота?

Дори да изберат вид корнфлейкс в супермаркета…

Точно така!

Според интегралното възпитание детето е под влиянието на възрастните до 20-годишна възраст само по причина, че именно възрастният може да му осигури добра среда за възпитание. И аз като баща постоянно се тревожа в каква среда ще се намира моето дете. Само това е важно за мен. Така се тревожех за собствените си деца. По същата причина се грижим и за тези деца.

Как смятате, в каква форма трябва да протича обсъждането?

Това не е важно. Това, че те изказват мнението си и „се варят в тази тенджера“ – вече е добре. Мозъкът им вече работи в правилната посока: да се обединим ли, или не? Струва ли си да получим шоколада? Защо да правим това и за какво? Можех ли да го направя сам? – Не. А заедно? – Да. Как да постъпя: да го направя заедно и да получа само част от шоколада, или си струва да остана сам и да постигна успех? Дори възрастен не мисли за такива неща, той мисли автоматично, съобразно тесногръдото си егоистично мислене. А тук той го разширява и влиза в прекрасна голяма комуникация с цялата среда. Това е много важно и допринася за вътрешното развитие на човека. В това е същността на човека, съществуваща в нас, защото той е обществено създание. И по този начин ти го въвеждаш в правилна връзка с околните. Ако порасне в такава среда, после ще може навсякъде да се устрои. Освен това на околните ще им бъде удобно с него.

Казвате, че детето е обществено създание.

Ние сме изначално създадени от природата като обществени създания. Всеки вид в природата има свое ято, свое семейство за определен период. Изключение правят някои птици и вълците, които имат постоянна двойка за цял живот. Всички останали животни се съешават само в периода на размножаване. Хората обаче са обществени създания, нуждаещи се от обществен живот, който да осигури на всеки от нас живот и средства за съществуване по принципа: аз – за всички, и всички – за мен. Днес не можем да съществуваме в света по друг принцип. Зависими сме един от друг във всичко.

Но Вие казвате, че умението да се обсъжда може да се развие у детето в много ранна възраст.

Може да се развие зависимост, участие, умение да отстъпваш и да проверяваш отношенията с всички. Ако всички ние сме съставни части на един механизъм и не можем добре да се устроим в живота без вътрешната му хармония, то благодарение на такава работа с децата подготвяме добри хора за бъдещото човечество.

Значи, умението на детето да се устрои в живота в бъдеще зависи от умението му да се разбира със средата, в която се намира.

Това зависи от умението му да се разбира с всяка среда, защото в крайна сметка на цялото човечество ще му се наложи да приеме единен модел, тъй като се намираме в интегрална система.

А без това няма ли бъдеще?

Няма.

На въпроса „Защо трябва да бъдем другари?“ децата даваха много естествени отговори: ако се сблъскаш с трудности, другарят може да ти помогне, или ако си заедно с приятели, вече не се страхуваш от нищо и усещаш тяхната подкрепа. Те вече не си представят как може да не бъдат заедно. Децата вече не си представят друга реалност, вече са се облекли в този модел.

Децата са усвоили, че да правиш всичко заедно е добре.

И това наистина е добре, и към такъв модел трябва да се стигне.

Първо, това е вярно, естествено и задължително за всички. А второ, детето по естествен начин вижда каква е печалбата му, кой му дава увереност, и търси общество, подходящо за него. Въпросът е само какъв тип общество търси.

На едно от занятията дадохме задача на инструкторите да изяснят от децата защо си струва да се обединяват. А ако някой не желае да го направи, как да го убедят? И децата отговориха, че трябва да се предложи на това дете да се присъедини към групата деца, играещи заедно, и тогава то ще получи хиляда пъти по-голямо удоволствие, отколкото ако играеше само. Но, както каза един от тях, това не може да се обясни с думи, защото трябва да се почувства самò.

Бих искал да разбера – ако подвеждаме децата към такова изясняване и малко ги „притискаме в ъгъла“, това добре ли е за тях? У мен възникват съмнения дали такъв подход е правилен, дали детето няма да се „пречупи“?

Диалогът трябва да бъде колкото се може по-открит. Освен това трябва да се даде на децата да прегледат записа на урока, за да видят как са отговаряли на въпросите по-рано. А след това да продължи обсъждането и да им се даде възможност да поправят себе си. Защото когато човек вижда себе си отстрани, той вече оценява по различен начин и себе си, и другите. А после трябва да им се даде възможност да се върнат към предишното обсъждане и отново да им се покаже видеозапис с тяхното участие, и така с всеки път те ще повишават нивото на обсъждането и ще достигнат такава висота, която дори е трудно да си представим.

Трябва ли да им се обяснява нещо, или просто да им се даде да гледат записа?

Не са нужни обяснения, дай им сами да се развиват. Трябва само да им се напомни откъде е започнал разговорът, защото понякога вече не го помнят.

Всъщност изясненията стават както между по-малките деца, така и вътре у по-големите деца, защото те преминават през това обсъждане вътре в себе си.

Разбира се.

И по време на подготовката те обмислят как да обяснят това на детето. Инструкторите също се срещат с тези деца преди обсъждането и ги подготвят. Струва ми се, че дори са ги помолили да не се стараят да вдигнат тази тенджера – иначе изясняването няма да се получи.

И всеки от тях е трябвало да опита да вдигне тежката тенджера и да го почувства, нали?

Точно така.

Същината на въпроса е, че това е и чувствено възпитание, защото много се говори за усещанията: какво чувствам, как ще се чувствам по различен начин?

Възпитанието трябва да бъде само на ниво чувства. Детето е длъжно да премине през това.

Днес не е прието да се говори за такива неща. Изключение правят само кратките разговори с родителите. Просто е прекрасно, че може да се говори с група деца за това какво чувстват!

Ако възприятието не минава през чувствата – цялата същност на човека, то това вече не е възпитание, от него вече нищо не остава.

Значи, ако ученето не впечатлява, всичко остава на ниво знания?

Длъжен съм да получа от него такова впечатление, че да ми остане спомен, и изхождайки от тези спомени, да действам по-нататък.

Веднъж чух да казвате нещо за противоположността между знание и разкритие. Каква е разликата между това, което самата аз ще почувствам, и знанието, което имам и което остава теоретично?

Просто знание не съществува. Не говорихме за това как да се преподават физика, математика и другите точни науки, които също трябва да се преведат през обсъждане и вътрешно, чувствено възприятие.

Но това е абстрактно.

Проблемът е точно в това, че не е абстрактно. Защо да е абстрактно? Наблюдаваме явления от природата, и ако, да речем, взема киселина и я съединя с друг реактив, или вдигна във въздуха два килограма товар, или смеся някакви газове – всяко явление може да се преведе в чувствено възприятие. И тогава то се записва в човека, и от всички форми на развитие на природата: нежива, растителна, животинска и човешка, от различните процеси, протичащи в оптиката, механиката, биологията, зоологията или ботаниката, той получава чувствено възприятие. Човек е длъжен да усети как това се случва вътре в него. И ако влезе в този процес, става човек вътре в своя свят.

Това го свързва ли със света? У него се формира ли някакво друго разбиране?

Да, той разбира, че приема и чувства всички тези закони, и те преминават през него.

Значи, след това той ще руши света по-малко?

Да, но освен това ще придобие единна форма на цялата природа, която отразява единството на целия свят и не се дели на физика, химия, биология и зоология. Ние самите го делим така, но по същество това е цялостна картина, която нарязваме на такива пластове, защото така е по-удобно да се възприема. Не можем да бъдем универсални учени, за да получим пълно възприятие, но това ни води към интегрален поглед.

А какво да правим с това, че след първото обяснение на детето изглежда, сякаш то говори с лозунги, отговаря със същите думи, които са били в обяснението, тоест все още не преживява това впечатление? Да речем, казали са му, че когато правиш нещо заедно с други, е много по-добре, отколкото сам. И то отговаря, че заедно е по-добре.

Тогава започни да се упражняваш с тях. И тази твоя, изглежда, суха и безсмислена фраза опитай да я прекараш през различни впечатления, така че до края на урока то да разбере, че му предаваш особен закон, съществуващ в природата и в обществото. А според този закон при съединяването на частите заедно (1+1+1+…) се получава голяма силна маса.

И тогава възниква въпросът, който обикновено повдигат родителите и възпитателите, за това, че отглеждаш детето в някакъв затворен свят и го учиш, че да бъдеш заедно е много по-добре и такъв е законът на природата, а после детето излиза на улицата и попада в джунглата. Как правилно да свърже тези два свята?

Това не е вярно, на такова дете никога няма да му бъде причинена вреда. Струва ни се, че човек, който разбира законите на управление на природата и как самият той трябва да се държи с природата и в обществото, ще бъде нещастен, и всички ще се възползват от това и ще извличат собствена изгода. Но не е така.

А ако се учи да отстъпва и започне да се държи така на улицата, където никой не постъпва по този начин?

Не, ние не учим да се отстъпва просто така. Нали говорим за трите линии.

И какво представляват тези три линии?

Нашето поведение трябва да е уравновесено от доброта и строгост, щедра ръка, добро сърце заедно с ограничения и закони. Наблюдаваме това и в природата: винаги имаш две юздѝ. Така че човек, оказал се в такава ситуация, точно навлиза в равновесие с обществото. В равновесието задължително трябва да присъстват две сили, защото с една сила никога няма да постигнеш нищо. Самите ние виждаме, че в природата съществуват две сили: сила на получаването и сила на отдаването, положително въздействие и отрицателно, топлина и студ, налягане и липса на налягане. Затова трябва да учим човека как винаги да бъде в равновесие между тези две сили и как с тяхна помощ да се отнася към обществото. Ако детето взаимодейства с обществото чрез тези две сили, никога няма да му бъде причинена вреда. Обществото също ще го възприеме правилно и ще го усети като своя положителна част.

Кое действие е противоположно на отстъпката? Ако, от една страна, трябва да отстъпя, каква трябва да бъде реакцията от другата страна?

Отстъпвам само при условие, че другата страна ме разбира точно толкова, колкото аз нея. А иначе, може би изобщо не трябва да отстъпвам, а точно обратното – ще се наложи да окажа натиск, и то голям. И виждаме, че такъв натиск може да стигне до войни. Но и това също се нарича известна отстъпка, защото се отказвам от доброто си отношение, за да създам уравновесено противодействие на силата, изправена пред мен.

Добре, тук има информация за размисъл. Обикновено аз сам обобщавам разговора, но този път дадохме тази възможност на децата. Ето тяхното заключение:

1. Само заедно може да се постигне успех.

2. Ако си заедно с другарите, чувстваш, че е страхотно!

3. Заедно с другарите чувстваш повече радост.