Хиперактивност

Днес ще говорим за проблема с хиперактивността, който стана всеобщ. Лекари и възпитатели търсят варианти за решаване на този проблем: от лечение с помощта на животни и спортни занимания до приемане на медикаменти. Въпреки това проблемът остава сериозен. Какво ще кажат постоянните участници в нашия разговор?

Ако проблемът става всеобщ, това вече не е явление, а реалност, и към него не бива да се отнасяме като към болест. Болни сме, ако смятаме тази ситуация за временна или преходна.

В момента това явление се определя като нарушение, пречка.

Разбира се, щом нещо пречи, то е пречка.

Може да се гледа на това и така. Това явление има различни симптоми и широк спектър от прояви. Основно те се отнасят до проблеми в поведението – за това говорят всички. Тези проблеми възникват още преди страданията на детето, на родителите му и на възпитателната система. Несъмнено страдат всички: достатъчно е едно такова дете в класа, за да страда то и всички около него. Според статистиката до 10% от изследваните се определят като хиперактивни, и този процент расте. При възрастните процентът е по-нисък, тоест с времето хората успяват да се доближат до нормата. В средностатистическия клас има поне четири деца, при които официално се определя хиперактивност. Но опитът на учителите показва, че такива деца в класа са 40, а при четирима от тях – това са крайни прояви. Проблематичното поведение се проявява не само в клас, но и в обичайни ситуации. С това се занимават различни специалисти, и всички казват, че случаите на поведение, предизвикано от липса на спокойствие и невъзможност за съсредоточаване, стават все повече. По правило спокойствие липсва и у родителите.

Това е ясно, защото произтича от корените на нашата природа, а ние живеем в особен период. Приключи времето на линейния растеж на егоизма от поколение на поколение, и сега в човечеството започва да се разкрива неговата глобална взаимовръзка. Егоизмът от просто голям стана интегрален, тоест представлява огромна мрежа от седем милиарда свързани помежду си егоисти. В продължение на много хилядолетия животът на хората е бил доста спокоен. По правило те са живели там, където са родени, не са се стремили към други страни, женили са се за дъщерята на съседа, наследявали са професията на бащата. Дори дрехите са преминавали от поколение на поколение, да не говорим за дома и стопанството. А днес не намираме място за себе си, летим на почивка колкото се може по-далеч от дома. Тоест и възрастните страдат от хиперактивност, но те имат възможност сами да се разредят. Преди 100 години футболните запалянковци не устройваха такива сцени като днес: сто хиляди души тичат, крещят, наранявят се едни други. Хората търсят възможност да разредят нервите си, да успокоят растящото желание за наслада. Бият манекен на началник. Явлението хиперактивност се появи през последните 50 години, и много възрастни и деца страдат от него. Сега то приема друга форма: неспокойствието се проявява не толкова в движение, колкото в търсене на вътрешно напълване. Пречи им нещо отвътре, а не отвън. Само 10% от хиперактивните деца се успокояват с движение – затова ги виждаме, а останалите изпадат в депресия.

На нас, психолозите, това ни е добре познато.

Децата имат игри, кино, интернет – даваме им всичко, което можем. Заедно с това се засилват депресивните състояния, които също произтичат от хиперактивността: те искат повече, но не могат да се напълнят. Преувеличената активност не се отнася до движението.

Разбирате този термин като усилване?

Усилване на егоистичното желание, което трябва да получи напълване, но не е способно: няма с какво да се напълни, макар да даваме на децата всичко! Вижте какво има днес едно дете!

Цял свят!

Пътувания, игри, средства за връзка. И всичко това не е достатъчно, всичко това не ги напълва. Така че проблемът не е в това, че хиперактивността ни пречи. Ако вземем предвид всички проблеми на усилването на егоистичното желание, което не намира напълване и затова пребивава в потиснато състояние – или под въздействието на медикаменти, или заради различни натоварвания – ще видим явление, обхващащо всички.

Говорите за общо явление и аз разбирам това, защото виждам много примери за липса на спокойствие. Това се проявява и при по-малките деца. По-рано децата играеха с една игра година-две, а сега моментално губят интерес към нея и искат нова. Но има специална група, в която това се проявява по краен начин. На такива деца им е трудно да се справят с възбудата и с импулсите, които се късат отвътре.

Различаваме у човека четири нива на развитие на егоизма: неживо, растително, животинско и човешко. Егоизмът расте и се проявява различно на всяко от тези четири нива. Ако намери начин да се напълни, е спокоен. Всъщност той не е спокоен, а просто се разрежда чрез явления, които не се проявяват в движение.

Искате да кажете, че движението става вътре, а не отвън.

Именно. В други случаи той се напълва само в движение, и не му е важно накъде да тръгне и какво да прави, главното е да обърка себе си и всички. Именно това явление виждаме.

И го наричаме хиперактивност.

Всичко това се отнася до огромното желание за наслада, което се развива у нас. И няма да намерим решение за него с предлаганите методи. Потискайки децата, предизвикваме у тях много дълбоки и нежелани явления. Ако има запушване, водата се вдига все по-нависоко. Трябва да ѝ се даде изход, иначе цялата система ще избухне. Ако не поправим проблема, той се проявява на по-високо ниво. С това, че храним децата с лекарства, ние повдигаме проблема на по-високо ниво. В крайна сметка ще получим хора с различни отклонения, защото навремето не сме им дали възможност да се разредят по естествен начин, отговарящ на изискванията на техния егоизъм. Това може да се изрази в психични заболявания, сексуални извращения, жестокост.

Хиперактивността по-често се проявява при деца със склонност към нарушения. Но има случаи, когато успяваме да използваме това свойство положително: детето може едновременно да извършва няколко действия, има достатъчно енергия за целия ден. Има действия, които други хора не могат да извършват, а те могат. Но в периода до пълнолетието у тях възникват проблеми не само с училището, но и с приятелите. Не могат да се съсредоточат върху нещо едно, егоцентрични са – мислят повече за себе си, по-малко способни са да разберат другия. Заради непоседливостта им е трудно да се играе с тях. Как да се отнасяме към това и как да им помогнем? Как да им се даде напълване, и за какво напълване става дума?

Тук несъмнено се проявява занемареност във възпитанието. Трябва да направим всеки от тях психолог на самия себе си: да му обясним какво го движи, какво се случва с него, защо постоянно скача и избухва. С децата трябва да се говори за всички тези явления. Ние не им обясняваме природата на човека, нейната еволюция и процесите, случващи се в наше време. Те трябва да знаят живота, а за живота, за съжаление, не говорим с тях.

Интересно, че точно аз като психолог трябва да правя това.

Вие като психолог можете да правите това в лични разговори. Но в училище на детето не му обясняват живота. Тъпчат го със знания, обучават го на специалности, а не го възпитават, тоест не формират от него човек. То трябва да знае какво се случва с него, а на това не го учат. Затова не знае как правилно да се отнася към себе си и към другите. Трябва да му се обясни откъде и защо идват тези проблеми, как да се справя с тях. Помага да им се преподава актьорско майсторство, как да излязат от себе си и да играят друг… То трябва да е партньор в работата с явленията, които усеща, при това да ги вижда заедно с приятелите си. Как те се отнасят към него, и как то – към тях? Разбират ли се помежду си? Какво изобщо се случва в класа и защо? Децата трябва да бъдат по-самостоятелни, да разбират по-добре, да се опитват да се справят с живота със собствени сили.

Несъмнено това ще им бъде трудно.

Но без обяснение, без основа те не разбират причината за поведението си – и страдат. Понякога се дразним на някого, а когато разберем причината, се отнасяме с разбиране към проблема и към човека. Точно така трябва да учим децата.

Ако на онези деца, които се отличават с хиперактивност или липса на внимание, се обясни причината за поведението им, дали ще станат по-спокойни, или ще се променим ние като общество? С тях изобщо е трудно да се говори, защото не са способни да се съсредоточат върху нещо повече от три минути.

Ако говориш точно за техния проблем и им дадеш възможност да обяснят и да се изкажат, ще видиш друга картина.

Способностите им за разговор не са по-малки, просто не са способни да седят.

Но в клас може да се стои прав! Нека стоят прави…

Относно класа трябва да се помисли. Защото ако не седиш, не учиш – в училището движението не е предвидено. Но ако у децата има потребност от движение заедно със способност за разговор, може ли способността да се говори за проблема и да се разбира природата на човека да ги успокои отвътре?

Несъмнено. Човек, който познава източника на проблема, може по-добре да се подготви, да се организира, да разбере как да се отнася към другите хора. Той страда от това, че не знае как да се представи. Все пак ще му се наложи да се разреди, но по друг начин – както го правим ние. Децата са малки хора и към тях трябва да се отнасяме съответно. Това се отнася и до онези, на които им е трудно да учат. Дислексията също е вид хиперактивност. Децата не са способни да усвояват с онази скорост, с която работи мозъкът им.

Но как да обясним на детето, че то се отличава от другите?

Когато говорите с детето, нима не усещате необходимостта да му обясните защо се държи така?

Аз го подкрепям в това, че желанието му да се движи е легитимно, защото на едни им трябва повече движение, на други – по-малко. То мисли по различен начин, разбира по различен начин, а на нас ни е трудно да приемем, че не всички в класа са еднакви.

Излиза, че подчертавате разликата между него и другите деца.

Но то така се чувства! Не подчертавам разликата му, а показвам положителната страна на свойствата му, защото всички ги смятат за отрицателни.

Не е добре така да се говори пред целия клас, защото всеки с нещо се отличава от другите. Ако обясним ситуацията, изхождайки от общата ѝ причина, те по-лесно ще я приемат, ще се отнесат към нея естествено. Ще разберат, че в крайна сметка се развиват нормално. Дори ако поведението им не е рационално и се отличава от общоприетото, те ще го възприемат правилно. А ако човек расте потиснат, защото го смятат за отрицателно изключение, той просто е нещастен.

А как да обясним на децата защо не всички са еднакви? Защо в класа има няколко души, които пречат на всички да учат? Защо непрекъснато скачат?

У тях желанието е такъв вид, който нито за миг не се успокоява. Опитват се да се напълнят с различни неща и постоянно търсят разредка. А на другите не им трябва това, защото желанието им се развива по-бавно.

Излиза, че хиперактивните деца са по-развити от останалите?

Несъмнено, защото егоизмът им е по-голям. Затова те могат да постигнат в живота повече от другите, ако ги научим да се уравновесяват сами, без предлаганите потискащи лекарства, защото обществото не е изработило правилен подход към тях. С възрастта гените и хормоните ще се балансират, а вътрешният стремеж към постигане на самореализация ще остане по-голям от обичайния. Такива хора в крайна сметка ще бъдат по-успешни. Какво казва статистиката за това?

Тези данни трябва да се проверят. Но вече е известно, че много успешни лекари по природа са хиперактивни, а също и програмисти: на компютъра непоседливостта им не пречи, а скоростта им на възприятие е особена.

Защо тогава да не използваме това в полза на обществото? Срещнах такива хора в процеса на работа с нашия архив – работят прекрасно.

Те наистина имат особени способности, но трябва да им се помогне да ги разкрият.

Точно за това говоря. И трябва да се започне от ранна възраст.

Според Вас те трябва ли да учат отделно, или заедно с другите деца? По-рано ги отделяха, а сега ги включват в групата, добавяйки възпитател или помощник, защото трябва да се създадат условия за всички.

Днес има училища, където от ранна възраст се практикува разделение не само по направления: техника, биология, езици, изкуство. Класовете се формират не само според специализацията, но и според нивото на възприятие: за по-успешните деца, за по-малко успешните и така нататък. Възможно е разделение и тук, защото на човека му е по-лесно да съжителства в общество, в което повечето имат същите свойства като него.

По правило те са отличници в спорта. Вероятно сред спортистите има много хиперактивни хора. Липсата на спокойствие с времето отшумява много незначително. Сред децата с хиперактивност се отличават 5-10%, а сред възрастните – 6%. Тоест не при всички отшумява.

Просто при възрастните хиперактивността не се проявява в движение, а преминава в друга форма – във вътрешна тревога.

Човек се научава да използва това свойство с полза, не го усеща като вечна пречка. Но това зависи и от отношението на околните към него. В онези семейства, където детето е прието такова, каквото е, придобитата увереност му е дала сили да разбере особеността си и правилно да я използва.

Трябва да му се помогне да намери правилно занимание за себе си. Тогава то ще знае как да гаси импулсите и да превръща хиперактивността в друга форма. В този смисъл спортът не е много подходящ, защото изисква физически усилия.

Повечето футболисти не са учили в училище, не са седели в клас. Но спортът наистина изисква постоянство и вътрешна дисциплина.

Още не сме обсъдили въпроса за прилагането на медикаменти за намаляване на хиперактивността.

С това напълно не съм съгласен. Ние не разбираме същността на явлението: става дума за желание за наслада, което не може да се потисне с лекарства. Борим се със следствието, без да стигаме до корена на проблема. С това разрушаваме човека, защото после то ще пробие в нежелано поведение в други области.

Но ако детето все пак трябва да мине през училищния период, как да му помогнем физически да се впише в системата?

На това засега е трудно да се отговори, но не мисля, че трябва да работим с хиперактивността чрез лекарства. Виждам с каква лекота ги предписват: против всеки проблем – хапче. Това е много лошо. Бедните родители не са съгласни, но няма изход, защото на детето му грози изключване от училище. Подходът е много жесток. Нужни са специални класове и нов подход: да се говори с децата за проблемите им.

Родителите основателно се опасяват от лекарствено лечение. То не помага, ако към него не се добавят други методи.

На това ще спрем днес. Говорихме за това, че трябва да разглеждаме хиперактивността не като явление, а като реалност. Това не е проблем, а огледало на нашето състояние, до което сме стигнали в резултат на развитието на егоизма, който изисква ново, интегрално напълване, но не го получава. Опитите да се заглуши той водят до тежки последствия. Говорихме също за това, че хиперактивните деца са по-развити и в бъдеще могат да стигнат до по-големи постижения. Но за да се чувстват част от обществото, трябва да се говори с тях за явленията, които усещат, обяснявайки причината. Ако говорят открито за това, ще се разбират по-добре помежду си. Темата за хиперактивността е много широка, и ще продължим обсъждането ѝ в следващите разговори.