Един и обществото

В миналата беседа говорихме за създаването на училище, в което висша ценност ще се смята приносът към обществото. Тъй като в съвременното възпитание главното е личният успех, при това постигнат за сметка на ближния, способността за връзка у децата е лоша: процъфтяват експлоатацията и насилието. Не бихте ли разширили разбирането за приноса на детето към обществото? Какво точно имате предвид под принос? Какво може да направи детето?

Имам предвид, че никой не се разглежда поотделно, а само заедно с обществото. Най-нагледният пример са алпинистите, свързани помежду си с въже. Ако падне един, падат всички. Затова успехът при тях може да бъде само общ, на цялата група.

Освен груповото действие там има лидери, „звезди“.

Точно в това е проблемът, изкривил в последно време понятието за играта. Тя престана да бъде отборна: всеки иска лични постижения, а затова е готов срещу големи пари да продаде себе си, без значение на кой отбор, коя страна. В резултат всеки играе сам за себе си, но не в отбор. А ние трябва още от най-ранна възраст да формираме у децата колективна отговорност, усещане за група, при което никой няма тежест и стойност сам по себе си. Не гледаме на него лично, а само на умението му да издигне групата, да я повдигне, да я задвижи, да извлече сили и да бъде заедно с всички едно цяло. Необходимо е да учим детето да търси това единство инстинктивно, автоматично. Този инстинкт съществува при животните, не става дума за явления, откъснати от реалността. Известно е за специалната подготовка на екипажите за подводници или други затворени пространства, където от сплотеността на колектива зависи въпросът на живот и смърт. Човекът буквално губи своето „аз“, възприема и оценява всичко само през призмата на всички. Разбира се, за това го подготвят специално, но виждаме, че това е възможно.

Членът на екипажа на подводница напълно анулира своето желание, защото ако не изпълни необходимото, никой няма да оцелее – не само той. Усещането за връзка с групата у тях по-силно ли е от индивидуалния живот?

Разбира се, това е краен случай, при който със специални тренировки хората се превръщат в колектив. Аз говоря за необходимостта да се възпита човек като нормален член на обществото, способен да се съобразява с другите хора. Той трябва да разбира, че е длъжен да влага в обществото: не защото иначе няма да оцелее, а защото социумът е мястото, в което трябва да бъде постоянно. Това е основата, без която не може да съществува, неговото семейство, за което е длъжен да се грижи. Можем да възпитаме така децата си и за едно поколение да постигнем състояние на подобие с природата.

Какво имате предвид под израза „заради обществото“?

Като ценно се подбира само онова, което се отнася до обединението, а останалото се отхвърля. Струва ни се, че в нашия свят постигаме успех чрез действия. Но това е илюзия. Сега, когато светът става интегрален и потъва в криза поради несъответствието ни с интегралността, целият успех зависи единствено от способността ни да се обединим заедно.

Природата ни принуждава към това, но Вие казвате, че то трябва да се възпитава, защото само по себе си няма да се получи? Значи това е нещо над природата на егоизма? Как трябва да се проявява това в училище?

Училището трябва да бъде друго. Преди всичко детето трябва да се обучава не на предмети, а на умението да бъде част от обществото.

Какво означава това? Например да сложи стол не само за себе си, но и за другите?

Не само това. Трябва да има общ подход: всеки разглежда себе си, получава примери, възпитание и насока само във връзка с другите. Малкият човек от момента на осъзнаването на себе си вътре в социума – буквално от 3-годишна възраст – трябва да се включи в състояние на живот заедно с другите, при което той зависи от всички, а всички зависят от него. Такъв инструктаж трябва да влезе в него естествено, инстинктивно: навикът да стане втора природа във всичките му обществени отношения.

Това се отнася и до обучението: трябва да променим подхода си към него. Гледаме на природата от егоистична, индивидуалистична гледна точка и така обучаваме за нея. А ако видим природата като единно цяло, в което всичко е взаимосвързано и балансирано, ще научим и децата на разбирането за всеобщата връзка: трябва да сме свързани помежду си и с природата в една глобална система. Тогава изучаването на биология, физиология, география и така нататък ще стане едно единно учение, защото съществуваме в единна природа и сами я разбиваме на дисциплини. Разделили сме природата на парчета и ги изучаваме, като че ли не са свързани помежду си. Но нали живеем в единен, кръгъл свят. Ако подходът ни към природата беше глобален, щяхме да открием други формули: как неживото, растителното, животинското и човекът са свързани заедно, в каква хармония пребивават помежду си. Тогава всички дисциплини биха се изучавали по друг начин – като един предмет, разкриващ единната природа.

Може би в такова училище ще има предмет „Как да се създаде хармония“?

Да, защото именно това трябва да направим.

Има мнение, че такова възпитание избавя детето от кризи, тъй като още отначало то гледа на реалността по друг начин и вижда по-дълбокото ѝ ниво. Днес детето изучава всеки предмет дълбоко, детайлно, но никой не ги свързва заедно. Необходима е друга програма за възпитание, която да задължава свързването на явленията.

По същество ние изучаваме не природата, а нейни части, гледаме на нея с тесен поглед и се специализираме да я изучаваме в изкривен вид, като нещо несвързано.

Интересно е, че възпитателната система в САЩ си поставя за задача да формира дете, готово за конкуренция през XXI век. А методиката за постигане на успех през XXI век, предлагана от Вас, е напълно противоположна на онази, която се опитват да реализират в САЩ. Там казват на детето, че способността му да издържи конкуренцията през XXI век ще направи страната по-силна, и към това всички се стремят. Но техният подход за постигане на тази цел е разрушителен и води до противоположен резултат.

Не бих искал да говоря за тяхното бъдеще, но то ще бъде пример за всички. Америка е събрала при себе си най-добрите учени и напреднали технологии. Така те си представят своето бъдеще: мощна технологична държава, лидираща в разработването на технологични и научни постижения. А производството се пренася в Азия. Но смятам, че скоро ще станем свидетели на голяма криза на тази схема.

Ако науката не се занимава с природата като цяло, тя изпада в криза. Днес виждаме как светът става „кръгъл“ и не знаем как да се справим с него, не знаем връзките между частите му.

Предлаганите решения са в плоскостта на технологиите: да обучим децата на съвременни методи за комуникация – ще постигнем успех. Но това е абсолютно погрешна посока. При това у детето се засяга само една грань, а не се вземат предвид неговите социални потребности, за които говорите.

Чрез това, че детето вижда цялостната картина на света, решаваме всичките му проблеми и проблемите на обществото, а най-важното – нашето равновесие с природата.

Трябва ли в неговите очи да се повиши важността на обществото?

Не, той просто трябва да чувства себе си и обществото като едно цяло. Така при древните племена не е съществувало разделение на „аз“ и „те“. Невъзможно е да измамя друг човек, защото той е мой брат. У нас такова понятие няма, ние мамим брата си по-често, отколкото чужд човек!

Говорихме за системата като цяло. Да пренесем обсъждането в плоскостта на семейството, дома. Трябва ли родителите да говорят за това с децата?

Необходимо е съгласие на цялото общество да поеме по този път, защото нямаме избор. Длъжни сме да променим общественото мнение и постепенно, действайки чрез различни системи, да внедряваме този подход. А ако не – кризите и ударите на природата ще ни принудят.

Но как може у дома да се започне да се въплъщава глобалната идея, за която говорихме? Училището работи по друг начин, но тях ги привлича единението и искат по някакъв начин да започнат.

Мисля, че и в училищата няма да има дух на съперничество. Ако променим възгледа си за обществото, класа или групата, а също и отношението към успеха, всичко ще бъде съвсем различно. Вече говорихме за това, че в училище не бива да се поставят оценки и да се провеждат изпити. Трябва да се оценява само степента на участие на детето в съвместните действия, мярата на неговата помощ и подкрепа. Когато то заедно с всички изучава природата от гледна точка на нейната глобалност и интегралност, поведението и оценката му ще бъдат едно цяло. Да речем, отношението към приятелите и отношението към предмета ще се разглеждат като едно цяло.

Излиза, че за нас като възпитатели най-важна е способността на детето да усеща обществото така, както усеща себе си, да не разделя между себе си и средата.

Детето трябва да чувства, че без групата не може да постигне успех, че само чрез връзка с останалите, чрез съгласие и взаимна подкрепа, когато никой не остава сам, то може да стигне до успех.

Наблюдаваме това в училище. Има изследвания, показващи, че в класове с приятелска атмосфера нивото на успеваемост на учениците е по-високо. Те не са работили заедно в група, но личният резултат на всеки се е повишил. Иначе казано, когато на емоционално ниво ни е зле, учим лошо.

Окончателният извод на всички изследвания през последните четиридесет години е следният: обучението в приятелска група е по-ефективно, отколкото в обикновен клас. Но досега това не намира приложение.

Вярно е, прилага се в минимален обем. Но работата е там, че чрез групата детето получава голяма сила, а това може да бъде и опасно, и страшно – известен е отрицателен опит в тази област. В своята практика съм се сблъсквала многократно с хора, получили възпитание в интернат. Много от моите пациенти чувстваха, че абсолютно не отговарят на обществото и дори бяха претърпели социална травма, защото не са могли да се впишат в своята група. В резултат животът им в една или друга степен се е оказал разрушен. Затова онова, за което говорим, автоматично поражда у мен страх: ако използваме силата на групата, групата трябва да действа много правилно. Как да се постигне това? Как да се гарантира, че няма да има подобни ексцесии?

Говорим за равновесие. Гледайки природата и своето състояние, разбираме, че избор няма – трябва да сме свързани заедно, иначе ще загинем. Затова сме длъжни да обясняваме на децата необходимостта от обединение. С това спазваме законите на природата. Но важно е възпитанието, а не потискането на човека, на неговите желания. Искаме да го приучим да участва в живота на обществото.

А как да се запази индивидуалността, за да не се заличи „Аз“-ът на детето?

Неговото „Аз“ няма да пострада, защото му обясняваме как да постигне успех благодарение на това, че е заедно с останалите. Днес дори в науката е невъзможно да се постигне нещо без екип, без изследователска група.

Съвсем вярно. Всичко се случва в група и успехът зависи от степента на обединение на членовете ѝ, от желанието им да бъдат заедно в мисли, стремежи, склонности. Разкриващата се днес глобална природа ни задължава. Затова не виждам тук трудност. Главното е да се извлече урок от провала на кибуците и на комунизма в руския му вариант, където се е прилагала силата на потискането.

Да се намери начин да бъдем заедно.

И колкото по-добре подготвим децата в училище, толкова по-лесно ще им бъде в живота.

Отбелязахме, че най-важният елемент на възпитанието е средата, обществото, в което постепенно въвеждаме детето. Нашата цел се състои в това детето да възприема себе си като част от обществото, а не като нещо отделно, и да измерва своя успех с успеха на обществото. В резултат то ще започне да възприема себе си и средата като едно семейство. Прививайки на децата глобален подход, ще им дадем правилен подход към новото изследване на природата. По този начин от тяхната среда ще излязат нови учени и изследователи, за каквито дори не сме мечтали. При това индивидуалността на детето не се заличава. Напротив, то получава възможност да намери мястото си в обществото и да придобие разбирането, че обединението и групата водят до по-голям успех, отколкото личното изследване. Успешността на такова възпитание ще положи у детето плодотворна основа, която в бъдеще ще даде максимално високи и добри резултати. Остава само реализацията!