Първа част · Глава 12
Завист и насилие
Чернова: непроверен машинен превод от руския оригинал.
Искаме да изясним как да възпитаме едно щастливо поколение. Много ме занимава темата за завистта. Когато очакваме от детето действия в полза на обществото, често се сблъскваме с прояви на завист. Ако един получи нещо, и другият веднага го иска. Дори във възрастта от шест до девет години това е изразено много ярко. Всеки се опитва да се откроли, да заслужи признание. Изследванията показват, че на учителя му е достатъчно да каже на детето, недоволно от себе си, една дума на одобрение, за да му помогне да се въодушеви. И обратното. Когато учителят не обръща внимание на детето, не го насърчава, не го откроява, детето бързо губи чувството си на увереност, способността си за действие и учене. Как да се борим със завистта?
Възпитанието е сложна наука. Тя е сложна, защото разбирането ѝ е изградено върху съединяването на две противоположни явления. От една страна – индивидуалното развитие, от друга страна – общественото, колективното развитие. Тези цели понякога са противоположни. От една страна, аз съм като всички и искам да бъда обединен с всички, без да се отличавам с нищо. Обществото е главното за мен и аз ще му служа не заради изгода или желание да използвам хората, а от чисто сърце. Грижа се за обществото, както възрастен се грижи за деца. От друга страна, трябва да има и лично развитие, което се осъществява за сметка на завистта, страстта към почести и слава, а също и омразата – всички наши индивидуалистични и дори жестоки подбуди. Разбира се, всичко зависи от това как се използват тези прояви, но всички те присъстват.
Тъй като проблемът наистина съществува, нека разгледаме всеки аспект поотделно, а после да изясним как да ги съединим заедно, защото това е най-трудното. Преди всичко, занимавайки се с развитието на детето или дори на възрастния човек, е забранено да се „заличава“ каквото и да било в неговата природа. Трябва склонностите му да се използват по оптимален начин. Под „оптимален“ се разбира липсата на противоречия между личната и обществената полза.
Ако има такъв сблъсък, значи ти, като организатор на процеса на обучение, социолог и изследовател, подхождаш към нещата неправилно. А ние трябва да знаем как да доведем обществото и човека до добро, хармонично помежду им състояние.
Но завистта има своята роля, както и почестите. Те не съществуват напразно.
А как иначе бихме се развивали без тях? Но нека завистта, страстта към почести и слава ме тласкат в моето индивидуално развитие към това, да стана активна полезна част от обществото и да мога да го придвижа към равенство, към хармония, към единение. Заедно с това, нека всеки се откроява с нещо присъщо само на него, защото само той може да даде това на обществото, и никой друг.
Въпросът е как да се постигне това? Защото това, че завистта може да бъде положителна, го разбирам.
Необходимо е съединяване на различни неща. Съвършенството се образува от съединяването на противоположни елементи. Както в нашето тяло – едни части работят за усвояване, други – за отделяне, свиване или отпускане. Системите са различни и противоположни, но между тях действа законът на хармонията, съгласно който те действат заради една цел – живота. Така и ние трябва да се издигнем над личния интерес. Ще искам да бъда най-добрият, най-силният, но за да отдавам на обществото, за да преуспее то, защото иначе мен просто ме няма.
От казаното от Вас може да се извлече методика за работа с деца: постоянно да им се показват такива примери, при които няколко части образуват цяло, по-добро от съставящите го отделни елементи. А какво да правим с желанието да бъдеш най-добрият? То е в нас по природа.
И нека бъде! Но аз го използвам в полза на цялото общество. Не потискам другите, а се старая да намеря такава връзка, че да мога да се радвам от пребиваването с тях заедно. И тогава общото щастие ще стане за мен наслаждение. Голямо постижение за детето или за възрастния човек е да разбере, че иначе той разрушава обществото, и заедно с това изчезва самият той.
Как да се реализира това в обществото?
С децата това е лесно да се направи, защото те могат да бъдат възпитавани в тази посока. Навикът ще стане втора природа и ще видиш, че после те няма да могат да се държат по друг начин.
Науката за възпитанието казва, че в човека не бива нищо да се разрушава. На различните склонности, проявите на завист, омраза, страст, желание за почит и власт трябва да се позволи да се развиват – само в правилната посока. Ако ще властваш, нека е над себе си, ако ще мразиш – какво точно искаш да мразиш в себе си? Как те управлява страстта, доколко оставаш човек? Какво лошо има в почестите? Ако аз не уважавам себе си и не искам да бъда уважаван, тогава няма да имам връзка с обществото.
Но как да се обърне това в правилната посока?
Всичко зависи от това какво уважение търси човекът, за какво го уважават и кой точно. Ако използваш всички човешки склонности, буквално управляваш детето, правиш от него всичко, което искаш. Можеш да го подготвиш за всичко.
Да речем, да награждаваме с приз онзи, който в училище или у дома прави добри дела. По този начин да използваме стремежа му към уважение, но вместо да бъде пръв, нека бъде най-добрият или да помага на другите повече от всички.
Аз все пак смятам, че нищо не бива да се случва „зад кулисите“, когато възпитателят действа „скришом“ и извършва с децата някакви манипулации. Напротив, той трябва да постави въпроса за изясняване.
Откровен разговор?
Да. Откровен разговор с децата, с цел да им се покаже доколко те са подвластни на своите склонности, способни да насочат използването им от злото към доброто и обратно. Да се демонстрира на детето, че то може, от една страна, да подчини на себе си своите свойства, а от друга страна – доколко тези свойства го управляват.
По същество, предлага се едно разделение, което в психологията се нарича „работа с части“ и „излизане отвъд себе си“. Казваме на детето: твоят гняв не е целият ти. В теб има и други компоненти. Ако погледнеш на своя гняв отстрани, ако разбереш към какво те подтиква, ще можеш да го контролираш. Използвай го, но само правилно.
„Правилно“ означава в полза на обществото?
В крайна сметка – да, защото благополучието на обществото гарантира моя успех. Трябва да покажем това на детето и то зависи от това как му изграждаме средата, защото това го правим ние. Иска или не, но той се намира в нея. Ако изграждаме средата за детето по такъв начин, че тя му демонстрира приетите в нея стандарти и, съобразно тях, оценява детето, тогава детето няма избор. То ще иска да съответства на тези стандарти и да заслужи признанието на обществото.
Значи излиза, че обществото трябва да се базира на принципа „не за сметка на другия“? Да не се прави нищо за сметка на другия, иначе всички разрушаваме.
Да, и тогава всяка критика или въпрос, който децата изясняват помежду си, за да вземат решение – разбира се, с помощта на възпитателя – ще бъдат подчинени на това правило.
А какво да правим, ако не се получава така? Ако детето прояви сила, се бие? Днес в обикновеното училище насилието е един от най-тежките проблеми. Децата отиват на училище със средства за самозащита. Страхуват се, че без възможност да се защитят, рискуват физическата си безопасност. Или обратното, детето се стреми да демонстрира властта си над останалите, тормози други деца. Днес се сблъскваме с истинска престъпност. Въпросът е как да помогнем? Да предположим, че е станал случай на насилие: някой се е сбил с някого, причинил е болка. Какво правим в такава ситуация? Организираме обсъждане на място или чакаме няколко дни?
Трябва да решаваме проблема комплексно. Възпитанието няма право да дава временни решения, то не прави „локални инжекции“. Или поправяме, или не – не може да се прави наполовина. Невъзможно е да останеш в своя егоизъм и да се надяваш на по-добри времена. Затова е необходимо да се състави програма и съобразно нея да се действа: заедно с родителите, децата и целия училищен колектив. Преди всичко трябва да подготвим учителите и родителите за новото интегрално възпитание. И в класната стая, и у дома детето трябва да бъде възпитавано съгласно едни и същи принципи и ценности. То не бива от учителя да чува едно, а у дома друго. Всичко трябва да бъде единно: не две различни среди, а една хомогенна среда, за която трябва да се грижим.
Реализирайки този процес, се движим постепенно. Дори когато детето работи над своята природа, понякога тя избликва навън.
И много добре, че избликва, защото детето учи от това. Ще бъде прекрасно, ако всяка секунда откриваме пречките по пътя. Можем да ги обсъждаме, да учим от този материал, да правим изводи, да работим в класа. Всеки записва какво е видял, защо се е случило така, а не иначе. Всеки трябва да стане психолог на самия себе си.
Това е истински, същински емоционален труд.
Разбира се! Нали трябва да порасне като човек, като личност. А как иначе ще стане правилен, полезен елемент на обществото?
Значи казваме на децата: добре е, че се скарахте, сега да поговорим за това, да го анализираме? Изведнъж паднахте до нивото на животните и зверовете, нека да видим как става това в природата. И да зададем насочващ въпрос: приличат ли те на нас? Такова обсъждане по-добре ли е да се проведе в същия момент, когато е станало събитието, или по-късно?
По-късно може да се говори за събитието само в случая, когато децата помнят какво се е случило и са способни да го осъзнаят след изтичане на времето. И то само на определена възраст, когато детето е способно да разбере връзката между събитията.
Значи, щом стане инцидентът, веднага показваме някакъв филм за природата и започваме да обсъждаме защо се е случило така, дори ако детето не е готово за възприемане? Защото обикновено то е в буря от емоции: ударило е някого или е било ударено.
Точно след големите изблици на емоции детето бързо се успокоява. Но то най-малко от всичко иска да обсъжда това. Много би искало да забрави за случилото се. Готово е да приеме и понесе наказание и да продължи напред. А да говори за това какво му се е случило и как да се поправи – не желае. И аз смятам, че един от аспектите на Вашето предложение е да се превърне произшествието в материал за обсъждане.
Нека половин ден в училище се занимават с разбор на случилото се.
Детето няма да палува вече само защото после няма да иска половин ден да се занимава с това!
Точно това се нарича възпитание. Така изграждаме човека.
Често насилието сред децата е предизвикано от примери, които те получават чрез телевизията или интернет.
Вече казах, че детето трябва да бъде заобиколено от хомогенна среда. Недопустимо е у дома то да гледа телевизионни програми, които носят информация, отклоняваща се от избраната от нас посока. И аз наблюдавам много тревожна картина: насилие, проституция, наркотици, ужасни модели на поведение. Всичко това вече е загубило остротата си – не му обръщаме внимание. Въпреки това продължават да го излъчват и, естествено, човекът се възпитава съобразно това, което вижда.
Казаното от Вас съвпада с психологическите подходи, твърдящи, че колкото повече насилие има във филмите, толкова по-зле е за нас. Но има и противоположно гледище: а защо да не показваме на децата всичко? Нека учат как не бива да се държат.
Така не става.
Има мнение, че ако скрием децата в „парник“ и не им дадем да узнаят какво е истинският живот, то, сблъсквайки се с него, ги очаква удар.
Ако веднъж прекратим всичко това и започнем чрез телевизионните канали, в училище и у дома да възпитаваме децата по друг начин, какво лошо има в това? А ние какво правим? Показваме човешко общество, което е стигнало до зверства и ги демонстрира. Дори в живота не се случва това, което ни показват във филмите. Излиза, че искаме да увеличим още повече насилието, да го превърнем в норма на живота.
Мислите ли, че тези деца после няма да бъдат успешни в живота?
Те няма да умеят да воюват.
Не им е нужно да воюват. Защо смятате, че този, който умее да воюва, постига успех? Покажете такива примери!
Не знам доколко детето ще бъде успешно, но то, поне като минимум, ще може да отговори на войната с война.
Да отговори? Никой не печели от това! На никого не му става по-добре от това.
Разбира се, при това и двете страни търпят загуби.
Никой не печели! Когато подготвяме детето за излизане в живота, го учим да не става хулиган и бандит. Ако те нападат – си отивай, бягай. Бъди добър към хората, мек, отзивчив. Защо не му казваме: вземи нож, тояга, въоръжи се? Защото подсъзнателно разбираме, че истинската безопасност е възможна тогава, когато човек се държи добре. Това винаги гарантира по-голяма безопасност. По този начин не привличаме огъня към себе си. Затова не бива да учим детето на агресия.
Да обобщим. Говорихме за това как правилно да използваме нашите склонности: не да се борим с тях, а да ги насочваме в правилна посока – в полза на обществото, а не на самите себе си. Тази малка поправка ще промени обществото. Говорихме за насилието. Ако стане случай на насилие, необходимо е да се спре на място и да се обсъди какво се е случило с тях. Всеки ще види, че „звярът“, който седи в него, се е изтръгнал навън. Да не забравяме, че правилното отношение към обществото – с любов към него – е способно да даде на детето липсващата му увереност.