Проблеми на младежкия период

Относно тази възраст у родителите възниква въпросът: как да се държим с младежите, без да губим авторитета си? Тийнейджърите искат повече свобода и самостоятелност, и ако бъдат правилно научени и насочени, те са способни да поемат определени функции и да ги изпълняват отлично. От друга страна, в предишните разговори Вие казахте, че за да се запази връзката с тях, е необходимо да бъдеш за тях възпитател-приятел и родител-приятел.

Това не е достатъчно. Бащата няма да има авторитет пред сина, ако над тях няма по-висш авторитет. Защото бащата трябва да даде на детето пример за отношение към авторитета. Детето учи чрез примери. Показвам ли му, че самият аз признавам нечий авторитет? Ако не му покажа това, то няма да ме слуша. Вижда ме свободен, който с никого не се съобразява, и също ще бъде такъв: никакви увещания и натиск няма да помогнат. Трябва да покажа, че и аз се прекланям пред по-висш авторитет и да го уча на същото отношение към мен, защото и двамата се подчиняваме на висшия авторитет.

Нямате предвид дядото на детето?

Няма значение кой е това: дядо, водач, народен мъдрец, към когото се обръщат за съвет. Но примерът на авторитет – ако искам да науча детето на това – трябва да съществува.

Какъв е този авторитет?

Силата, намираща се над мен: тя всичко определя, а аз изпълнявам.

Това може ли да бъде бащата, мъдър човек или висша сила?

Висшата сила е най-надеждна, защото включва в себе си всичко.

Но тя по-трудно се възприема от детето.

От възрастните също не се възприема лесно. Има понятие, пред което всички се прекланят, и такъв пример трябва да има детето.

Родителите обикновено се опитват да ограничават децата, но това не им се получава и започва борба.

А какво може да се направи със сила?

Нищо! Детето казва: „Какво ще ми направиш? Ще си отида от дома.“

Така казват и на родителите, и на учителите.

В нашето поколение това се случва навсякъде. По мое мнение, това е добре: освобождаваме се от представата за авторитет, съществувала преди: баща, дядо, съседи, роднини и прочее. Днес разбираме, че се нуждаем от някакъв висш авторитет. Ще бъдем принудени, и заради себе си, и заради децата, да приемем за абсолют някаква висша власт на природата. Тя ни принуждава към единение. Трябва да покажем на детето колко логично и важно е в живота да се обединиш с другите хора, за да постигнеш хармония с цялата природа. Това съответства на изводите на науката и психологията. Говорим за методика за привеждане на себе си в съответствие с общата природа, чиято част сме.

Макар да сме част от природата, не го чувстваме, не сме свикнали да се възприемаме така.

Ние не се прекланяме, а изследваме и разкриваме висшата сила. Предаваме на децата знание, от което те получават методика за живот. Нещо повече, ние като другари действаме заедно с тях в постигането на висшата сила.

А разликата във възрастта между нас и децата не е ли признак на авторитет?

Не. Намирайки се до мен, детето става другар и усеща, че за самореализацията трябва да бъде също и син. Ако се стремим към равенство на свойствата с общата природа, това наше стремление въздейства върху нас на всички нива. Детето не знае как да расте. То просто приема примерите и се развива. От него идва само потребността да се развива, а всичко останало допълва природата. Изведнъж в него се проявяват разум, чувствителност, разбиране. Не ни остава друго освен да се учудваме: откъде идва това? Същото е и тук. Ако взаимодействаме с природата, желаейки да постигнем връзка и разбиране с нея, това влияе на възрастните така, както и на децата.

Защото указва посоката?

Да. А за да растем самите ние, нямаме разум за това. Виждаме нали какво се случва с човечеството през цялата история.

Но как да се реализира това, ако у човечеството няма склонност към разкриване на висшата сила на природата?

Понятието „Висша сила“ обърква. По-добре е да се каже, че постепенно опознаваме общата природа, разкриваме, че тя се управлява от една сила. Именно нея се стремеше да разкрие Алберт Айнщайн! По принцип днес физиците се приближават до нейното разкриване. Но за нашето благоустройство и за правилното възпитание на децата и тяхната адаптация към новата реалност, да бъдат съединени в интегралната природа, за нас е важно преди всичко да разберем тази разкриваща ни се природа, изследвайки я и разбирайки я с разум, без фанатизъм, мистицизъм и молитви. Известни са ни четири сили на природата: електромагнетизъм, гравитация, силно и слабо ядрено взаимодействие. Днес се намираме на прага на откриването на петата, обобщаваща, фундаментална сила. Тя се проявява в нашия свят като „майчина“. Именно нейното свойство се проявява сега в природата – свойството на общото мироздание, управлявано от силата на отдаването, на пълното взаимодействие. Затова изведнъж разкриваме в човечеството взаимовръзка, глобалност и интегралност. Това е сила, която реализира общата програма на природата: да доведе човека в неговото развитие до подобие с нея самата.

Обикновеният човек не изследва силата на привличането – тя не го интересува…

Но да изследваме общата сила на природата ни е необходимо, от това зависи нашето съществуване. Днес, без да познаваме програмата на природата, не можем да отстраним нито една от нашите кризи. А когато става дума за децата ни, проблемът става просто непоносим. Ние междувременно ще постигнем успех с нашите деца и юношество, за да успеем с нашите примери да убедим съмняващите се.

Какво се изисква от обикновения човек?

Да се вслуша в нашите съвети – просто няма друг избор. Природата ни показва, че само когато сме подобни на нея, нашето състояние се усеща като комфортно. Затова трябва да изучим какво означава „глобалната интегрална система на природата“ за човешкото общество и да реализираме нейните условия. В противен случай предизвикваме все по-големи кризи.

Виждам у Вас прекрасни примери. Първо, децата са много самостоятелни, зрели. Способността им да наблюдават, да разсъждават и да изразяват мислите си е много над нормата. Отделни такива примери могат да се намерят и на други места, но тук това се отнася за всички. Нивото на способността на децата на 10-12 години да изразяват наблюденията си е просто поразително. Освен това виждам у тях голямо творческо начало, разностранно развитие и индивидуален подход, а не механично изпълнение на указания. Свикнали са да търсят решение, а не да чакат някой да дойде и да им помогне да изпълнят задачата. Впечатлява вътрешното спокойствие на тийнейджърите, а възрастта на съзряването изобщо не може да се нарече спокойна. Те също са неспокойни, малко хвалебствени и безцеремонни, но в тях се усеща вътрешно спокойствие, което ми е трудно да обясня.

Това вече са следствия. Освен занятията с тях, ние даваме на детето това, което е в нас. То расте в контакт с възрастната среда и попива това, което вижда наоколо. Това ни задължава…