Видове страх

Днес ще поговорим за различните видове страх, ще изясним къде се коренят, каква е същността им. Бих искала да започна нашата беседа с обсъждане на въпрос, който вълнува много родители. Защо децата се страхуват от тъмнината?

А Вие не се ли страхувате от тъмнината?

Ами, не толкова, колкото синът ми.

Такова нещо не може да има. Няма човек, който да не се страхува от тъмнината. Въпросът е каква е тази тъмнина. В предишната беседа говорихме за това, че страхът е заложен в основата на нашите вътрешни свойства и че не трябва да го унищожаваме, а да се издигнем над него. Страхът се превръща в трепет: трепет пред този свят, трепет пред бъдещия свят. Та, страхът от тъмнината е основният вид страх, най-първичният.

Защо именно този вид страх е основен? Какво толкова има в тъмнината?

Защото тъмнината е самото творение.

Творението е тъмнина?

Да, творението е тъмнина. Казано е: „Аз съм светлина и творя тъмнина.“ И именно това ни плаши. Тоест на подсъзнателно ниво у нас е притаен страхът да се окажем извън нещо. Това е подобно на дете, което не може да се отдели от майка си. Колкото по-голямо става, толкова повече е способно да се отдалечи от нея. Но в началото то иска да бъде колкото се може по-близо до нея – защото в началото дори се намира вътре в майката, в майчината утроба.

И същото се случва с нас. Затова страхът от тъмнината по същество означава страх от липсата на светлина, от неизвестността. И ще успея да се справя с него само при условие, че отвътре на тази тъмнина развия усещане, разбиране, разкриване на тъмнината.

Оттук трябва да разберем, че тъмнината е много важна, че е необходима, че не бива да я заличаваме, защото иначе няма да поискаме да излезем от нея и да се движим към светлината – светлината на напълването, разума. Защото тъмнината е обратната страна на светлината и ни тегли към светлината.

Следователно тъмнината за мен вече няма да е липсата на неща, а недостигът на нещо по-голямо, ще усещам тъмнина не от обикновения живот, от телесното съществуване, липсата на пари, слава и дори знания, а от липсата на духовни придобивки. Защото тъмнината е загуба на нещо. Така че, щом ще ми е тъмно, нека това усещане да произтича от някакви високи неща!

Детето се страхува от тъмнината. Как въз основа на Вашето обяснение може да се научат родителите му да се справят с това?

От това можем да стигнем до следния извод: преди всичко тъмнината е добро нещо и е добре, че детето се страхува от нея. Представете си следната картина: малко дете нощем излиза от къщата и спокойно си се разхожда навсякъде. Така по-добре нека да се страхува. Тоест всичко зависи от това как се използва. Ако то се страхува от тъмнината, това е добре.

Въпросът е как да се отнасяме към тези негови страхове, за да поиска то да се развива правилно. Значи трябва да го обучим съобразно възрастта му, тоест да му обясним, че няма нищо страшно в тъмнината – доколкото това може да помогне, защото и ние самите се страхуваме от нея. Ако се намирам на тъмно и непознато място – това е много страшно! И не може да бъде така, че човек да се чувства добре в подобна ситуация.

Когато нощем ставам, а после се връщам в леглото, дори без да отварям очи, знам как трябва да вървя. И тогава не се страхувам да се намирам в тъмнината. Дори не запалвам светлината. Защото мястото ми е познато! А значи страхът у мен се появява не заради тъмнината, а заради непознатото място. Именно в това е проблемът. И ако мястото е непознато за детето, нека то да го опознае!

Какво трябва да опознае?

То трябва да знае какво стои зад тази тъмнина! Трябва да разбере, че тъмнината само го тласка напред, за да разбере какво е тя. А тогава тъмнината ще престане да бъде тъмнина. И отново повтарям: когато стана нощем, знам какво ме заобикаля, какво се намира в спалнята ми. И затова нямам никакви проблеми, не усещам, че това е тъмнина, дори не включвам светлината. Защо? Защото това не ми пречи. Аз знам! И това знание запълва за мен мястото на тъмнината. И същото трябва да важи за всичко, с което се сблъскваме в живота.

Все пак, какво трябва да знае детето? Нали то си играе в стаята си, познава я. Но когато настъпи нощта и трябва да отиде да спи, бяга при мама и татко и иска да спи с тях.

Отново и отново да включваме там светлината, отново и отново да обясняваме. Само чрез обяснение.

Може би да спи с включена лампа в стаята?

Може малко светлина, това няма да навреди.

Но да не се маха напълно тъмнината?

Не, не! Не бива то да се опитва самò да се справя със страховете си. Или ние му помагаме, като му даваме знание, или помагаме по някакъв друг начин. Но да го оставим само да преодолее страха си – това е лошо. Това означава, че не му даваме решение.

Искам да поговорим за страха от неуспех. При възрастните всичко е ясно, но когато тригодишно дете се страхува, че нещо няма да му се получи – това не ми е ясно. Как може да се обясни?

От тригодишна възраст детето започва да усеща необходимостта от подкрепата на средата. До тогава децата изобщо не чувстват, че се намират в общество. От тази възраст детето вече знае кой му е приятел и кой не, с кого играе, с кого е заедно, и така нататък. У него вече възниква усещане за среда. Затова всички страхове, които възникват у децата от три години нагоре, могат да се решат с помощта на средата. Само трябва да се знае как да се направи това. Да вземем например същия страх от тъмнината. Нека другарчетата му първо влязат в тъмната стая, нека то влезе заедно с тях. Нека започнат да тичат там, да скачат, да се „лудуват“. Това ще разруши техния страх от тъмнината.

Аз се занимавам с подготовката на игри за деца. Каква методика бихте ми препоръчали, за да мога да помогна на детето да преодолее страха от неуспех?

Това е друг вид страх. И тук трябва да се провери откъде идва: от занижена самооценка, от оценката на средата или оценката на родителите. А може би детето се страхува да не загуби наградата? А тогава това не е просто страх от неуспех. Защото самият страх от неуспех е нещо обобщено, той е причината за това, че детето може да загуби нещо, да не постигне успех. И тогава този страх се превръща вече в други видове страх.

Защото неуспехът в играта е причината, а следствието може да бъде доста отдалечено. Да речем: „Когато през лятото отидем при баба и тя разбере, че някъде, някога нещо не ми се е получило, ще се срамувам от това.“ Детето е способно да измисли цяла верига от такива следствия и това може да го сломи.

Как все пак да помогнем на детето да преодолее страха от сравняване със себе с другите? Какво ще кажат мама, татко, приятелите, ако се окажа по-лош от някого?

Това не се случва на възрастта, за която говорите. И със сигурност не на три години. Тук вече става дума за съперничество, борба за лидерство.

Това вече е в началното училище.

Започва от петгодишна възраст. Децата установяват кой е по-силен, кой има по-голямо влияние сред връстниците. И тук вече трябва да се работи в тази среда. Трябва да разберем, че човекът е част от обществото и не можеш да го извадиш оттам и да се занимаваш с него поотделно. Този принцип е източникът на успехите или неуспехите във възпитателния процес. Водим детето при психолог, плащаме пари, получаваме 20 сеанса и с това всичко приключва. Това не носи никаква полза, това е по-скоро помощ за родителите, а не за децата. Те смятат, че са дали на детето си всичко възможно, че от разговорите с психолога са разбрали в какво се състои проблемът му. Но детето си остава в същото състояние.

Не разбираме, че за децата средата е всичко. Техните страхове, боязън, успех или, обратното, демонстративно поведение напук на всички, когато нищо не им се получава – всичко това зависи от средата. Затова да заведеш детето само при психолог, без целия клас, е неправилно.

Значи трябва да е работа в група?

Мисля, че към всеки клас е необходимо да се прикрепи психолог, който разбира децата, познава ги, познава родителите им, играе с тях, участва в караниците и боричканията им – става като тях. Той е длъжен да бъде като тях, нали е професионален психолог! Длъжен е да им стане приятел, те не бива да го усещат над себе си. Тоест той е същият като тях, равен с всички. Всъщност той трябва да бъде истински професионалист. Но без такава работа не можем правилно да възпитаме следващото поколение.

Не много отдавна в пресата се появи съобщение за дете, което инсценирало собствено отвличане само защото искало да избегне изпит, от който много се страхувало. Как може да му се обясни какво се е случило с него?

Възможно е да е било много по-лесно да си вземе изпита, отколкото да измисля всички тези хитрини, да се мъчи и страда от страх, че всичко ще се разкрие. Но такива неща се случват, защото не ги учим да се отнасят правилно към различните житейски ситуации. Изобщо не им помагаме да анализират и да дадат правилна оценка на всичко, което ни се случва. Ами, скъсал си изпита. И какво толкова страшно има в това? Ами, няма да станеш отличник и ще си помислят лошо за теб. Или дори да е откраднал нещо – и какво от това? Разбира се, за това се плаща глоба, а някой, може би, дори лежи в затвора, но светът с това не свършва!

На кражба е способен всеки човек. Хайде да сложим пред някого милиард, пред друг – милион, а пред трети – сто рубли. Съвсем очевидно е, че всеки има своя граница, но ако нещо я превиши – човекът със сигурност ще открадне. Трябва да се обясняват на детето всички тези неща.

Защото на човека не му се разказва за неговата природа и той мисли, че подобно нещо се случва само с него, а не с другите. Не разбира, че е един от многото, че при всички е едно и също. Не му е ясно как се държат другите. Смята, че онези, които уважава, са небесни ангели.

И същото се случва в отношенията между момчета и момичета в преходната възраст. Те абсолютно нищо не знаят за поведението на противоположния пол и затова впоследствие им възникват огромни трудности в общуването. Всеки устройва такива „игри“, че това изкривява възприятието за противоположния пол и предизвиква неправилно поведение от негова страна.

С две думи, ние не се занимаваме с психологическа работа в класа. А на всеки клас е необходим прикрепен психолог. При това това трябва да е истински професионалист, който знае, че от всяко дете трябва да се изгради човек. И докато това не стане, няма да постигнем нищо. Мисля, че това е много по-важно от цялото им учене и всички тези изпити.

И така, Вие дадохте на всеки родител методика как да говори с детето. Трябва да се обясни, че такава е неговата природа и природата на всички останали, че не е страшно, че той е постъпил така. А какво следва по-нататък? Нали все пак трябва да се занимаваме с този въпрос! Нали е лошо, че е откраднал! Или това е достатъчно?

Достатъчно е. Няма наказание. Главното е той да разбере. Трябва да му се обясни: „Ти се държа така по силата на своята природа. Хайде заедно да разберем защо имаме такава природа, защо си се родил с такива качества, свойствено ли е това и на другите, какво изисква от нас природата, как да се държим с това.“

И какво иска тя, природата, от нас?

Очевидно е, че щом в нас са заложени такива свойства, те трябва да ни отведат до нещо. В човека няма нищо лошо. А що се отнася до такива наклонности, така, може би, ако ги преодолея, ще постигна нещо добро. „Хайде да видим какво ще получа, ако не крада, ако не се бия, ако се съединя с другите. Хайде да разберем защо лошите ми свойства съществуват у мен именно така, че през цялото време трябва да ги преодолявам. Какво печеля от това?“ Трябва да обясняваме това и същевременно да осигуряваме подкрепата на средата.

Тоест какво печеля, преодолявайки тези свойства?

Да, разбира се. Защото ние, възрастните, просто така не се бием едни с други и не се обиждаме, защото разбираме, че така ни е по-спокойно да живеем. Нали не искам през цялото време да се страхувам, че някой ще ме удари отзад с тояга? Просто знам, че всички ние сме повече или по-малко заинтересовани да изградим за себе си удобна среда – доколкото сме способни на това. И ако правилно възпитаме децата си, те вече ще изградят за себе си много по-добро общество.

В момента в много семейства съществува тенденция изобщо да не се говори за страха. Родителите смятат, че благодарение на това ще успеят да прогонят страховете от детето. Има ли в това някаква логика, или е напълно погрешно?

Мисля, че целият този подход е погрешен. Преди всичко трябва да изградим правилна система. Нужно е възрастните да знаят как правилно да работят с децата, при това не просто с деца, а с групи деца. Защото не случайно нашият свят е интегрален, глобален свят, „малко село“, в което всички сме свързани един с друг.

Трябва да работим не с едно дете, а с всички деца и техните родители, с цялата среда, в която се намира то. Трябва да се занимаваме с всички заедно. Защо да „прогонваме“ някакви неща? Нека в края на всеки ден устроим обсъждане – и всеки път в ролята на съдии да излизат различни хора.

Да речем, в класа ни има 30 ученика, които учат пет дни в седмицата. Е, нека всеки ден нова петорка деца да бъдат съдии. Те ще се отчитат пред нас за това какво се е случило през деня в класа. Например последният час ще бъде такъв съд и тези петима деца ще съдят останалите. Да видим какво са видели, как ще говорят, защо се е случило това, което се е случило, и така нататък. Изводите, които направят за деня, ще ги чуят всички и всеки ще може да изкаже мнението си: съгласен е или не.

От гледна точка на класа?

Да. И тогава те сами ще могат да се разсъдят. И така ще се сменят – всеки ден по петима различни.

Какво постигаме с това?

Преди всичко ще можем да анализираме, да проверим, да изясним. А психологът, който се намира сред тях, трябва да им помогне, да ги ориентира как правилно да видят всичко това. А в края на всеки такъв съд те ще могат да напишат за себе си нещо като книга на законите – своя, за класа.

Нещо като устав?

Устав, „конституция“, съгласно която от сега нататък ще се държат. И тогава детето започва да вижда, че по този начин изгражда себе си и своята среда. И когато всички пораснат, ще пожелаят да създадат общество, основано на законите на правилното общуване. Въпросът е само как да се реализират. Науката за висшите закони на природата може да разкаже много, но, за съжаление, човечеството очевидно все още не се е настрадало достатъчно, за да пожелае да го осъществи.

Говорихме за работа в класа. Може ли същото да се прави и в семейството? Тоест в края на деня да се събираме с децата и да обобщаваме деня?

Дори в семейството е възможно, ако в него има няколко деца.

Денят приключва и на следващия ден установяваме някакви закони.

Само при това родителите трябва да слязат на нивото на децата.

Какво означава това? Че и аз участвам в това?

Разбира се, че участваш! Точно както малкото момиченце, дъщеря ти. И съпругът ти също.

И двамата могат ли да нарушат закона?

Да, разбира се. Всички ние участваме в това, слизайки на нивото на децата.

А да им говорим както на деца или сякаш на възрастни?

Както на всички. – Всички могат да сгрешат, всички могат от нещо да се страхуват.

Да речем, мама разказва, че днес не е успяла да се въздържи и е изяла пасти, нарушила е диетата си и досега това ѝ е неприятно. Как тогава да се отърве от това усещане? Може би децата ще ѝ посъветват нещо. Това изобщо не е игра. Тук вътре е заложена голяма дълбочина: как човек да се справи с някакви проблеми, трябва ли да се самобичува, как да се успокои и утре да стане силен. От това могат да се направят големи изводи.

И така, днес засегнахме много теми. Говорихме за страха от тъмнината и стигнахме до извода, че е добре човек да се страхува от тъмнината, че трябва да се разкаже на детето какво го заобикаля. Колкото повече опознава реалността, започвайки от собствената си спалня и по-нататък – толкова по-малко ще се страхува. Освен това не бива да оставяме детето само с неговите страхове, принуждавайки го само да се бори с тях. Точно обратното – трябва да му се притечем на помощ. А ако искаме да намерим начин да преодолее страховете си, трябва то да влезе в тъмната стая с група деца и заедно да успеят да се справят с този страх.

Говорихме също и за страха от неуспех, за това, че приблизително от 3-годишна възраст детето започва да усеща отсъствието или наличието на подкрепа от средата, усеща отношението на средата към себе си. А преди това то изобщо не усеща среда. Затова, започвайки от три години нататък, може да се започне да се обяснява на детето, че то е част от обществото.

Когато детето извършва и лоши, и добри постъпки, всичко това се проявява като част от неговата природа. „Ти сега направи нещо лошо – не е страшно, това не е лошо, такава е твоята природа, това се случва и с други. Трябва да разбереш това, да не се тревожиш и да не бягаш от него.“ Ние обсъждаме това заедно с него и разбираме, че това е нормално. И самото такова обсъждане замества наказанието, наказание вече не е нужно.

А накрая говорихме за това, че към всеки клас е необходимо да се прикрепи психолог, който да помогне за организирането на съда и обсъждането на групата. Такъв съд може да се устрои и у дома, и да се обсъди случилото се през деня, да се направят изводи за утре, заедно да се напишат правила, за да не се повторят утре грешките, които може би са направени днес, за да се съумее правилно да се справят с различни проблеми. И мама може да сгреши, и учителят може да направи грешка – това е нормално. Главното е всичко това да е насочено към развитието на всеки.