Наказания – продължение

Продължаваме да обсъждаме такива понятия във възпитанието като установяването на граници и наказанията, рефлексията и правилното общуване с детето. В предишното предаване Вие обяснихте своя възглед по въпроса, който днес наричат ограничения. Ние се интересувахме как да ограничим детето отвън, а във Вашите думи, ако правилно разбрах, имаше друго послание: детето трябва да умее да се ограничава само отвътре.

Но нали искаме детето да порасне?

Много искаме то да порасне правилно, да бъде щастливо и весело.

Да порасне правилно, щастливо и весело означава, че само ще си постави ограничения.

Затова ли казвате, че то трябва да умее да прави това?

На това трябва да го учим от детството, иначе какво е възпитанието?

Днес се използва терминът „саморегулация“.

Трябва да научим детето на правилно взаимоотношение с обществото. То трябва да знае как да определи мястото си в социума и да бъде уравновесено спрямо него. Тогава във всяка среда, където и да се намира, то ще успее да се нареди така, че това да бъде полезно и за него, и за околните.

Ще успее да се насочва само?

Да. Работим ли ние над това в процеса на възпитанието? Тази ли е нашата ежедневна цел през целия период, докато детето расте при нас?

Тоест възпитателите и родителите трябва да виждат целта на възпитанието в това детето да умее да се насочва само във възпитателната или във всяка друга среда?

То трябва да знае как правилно да се държи във всяко общество, как да установи връзка с него, да се включи във взаимна комуникация и да се чувства комфортно. Трябва да му е ясно точно какво изисква обществото от него и какво може да получи от обществото. Да бъдеш в равновесие със средата — това е най-доброто и благоприятно състояние.

В обичайното възпитание това се нарича определяне на ценности. На тази тема се отделя по един урок седмично, а през цялото останало време детето трябва да се справя само, без да разсъждава по въпроса. Само ако се държи лошо, му се сърдят, говорят с него и започват да обсъждат. Може ли да се предотврати неизправността?

Ако е така, децата изобщо не разбират какво се иска от тях. Човекът е обществено същество и творение: сега е същество, а после, вероятно, ще бъде творение, защото формира себе си.

Искате да обясните разликата?

Разликата е в това дали го водим към това да стане правилна част от средата. Говорим за средата като за организъм, съставен от взаимно свързани помежду си клетки, всяка от които действа в хармония с останалите. Виждаме как в наше време това все повече и повече се изяснява: човечеството става глобално и интегрално. Разбира се, в такова общество определящи са договорката, взаимната отстъпка и връзката. Учим ли на това децата си? Защото иначе човешкото общество не би могло да съществува! Ние вече разбираме, че не можем да дадем на детето професия за цял живот — професиите постоянно се менят.

Съвсем вярно.

Но ако получи правилна основа за взаимодействие с обществото, за поведение в него, ако намери в него истинското си място, това ще бъде фундаментът на успеха на човека в живота. Успехът няма да дойде за сметка на ближния — в интегралното общество това е невъзможно. Но при правилна връзка с ближния, ако намери себе си, той ще придобие всяка специалност, още повече че днес хората сменят занятието си по няколко пъти в живота.

Значи буквално да разменим местата на главното и второстепенното във възпитанието?

Именно възпитателите някога решили от едно дете да направят обущар, от друго — ключар, от трето — бояджия, без да се тревожат как ще се наредят в живота.

За всичко останало се оправяй сам!

Точно така: животът ще те научи! В резултат хората са унили, потиснати, страдат от депресия. Част стават престъпници, други изобщо не искат да излизат от къщи, защото не знаят как е устроен светът и какво се случва в него. В обществото действат такива правила, че всеки изпитва натиск и се опитва насила да извлече полза от ближния си. Никой дори не мисли, че обществото трябва да бъде единно и да функционира съгласувано. Всичко това е следствие от даденото на хората възпитание. Затова няма защо да се възмущаваме и да предявяваме претенции, когато изведнъж служителите затворят летището или правителствена институция. Виждам това като резултат от възпитанието, получено от тези хора в детството.

Излиза, че ако приучаваме децата да мислят само за себе си и да бъдат отличници в това, за тях не е проблем да ощетят другите. С това разрушаваме обществото, и този процес само се засилва? А мисълта за отстъпване или зачитане на другите остава извън възпитанието.

Хората от детството не са се учили да разговарят един с друг — а нищо повече не е и нужно! Преди всичко обединете децата в група и ги научете да разговарят помежду си, да се разбират, да се стараят да се договарят, за да постигнат равенство. А после отидете на екскурзия в Парламента!

Ще потръпнат от ужас!

Дайте им добър житейски урок.

Как става, когато не се вслушват един в друг?

Да. А те трябва да се подготвят за друг живот.

Излиза, че децата могат да се възпитават не само чрез личното преживяване, но и чрез отрицателен пример отстрани, например обсъждане в Парламента?

Да. Телевизията постоянно показва такива примери в различни области.

А какво да правим, ако в групата има дете, което пречи на обсъждането, разсейва?

Не може да бъде, групата да не успее да го вкара в ред. – Какво може да направи групата?

Абсолютно всичко!

Може да го отстрани от обсъждането, за да се отегчи в коридора и да поиска да се върне?

Не, ние не смятаме това за наказание.

Искаме то да остане с нас?

Поправянето става вътре в групата, затова с отстраняването лишаваме детето от възможността да се промени. С това не постигаме нищо.

Но понякога се случва цялата група да е увлечена в обсъждането, а един да започне да пречи и мигновено да разруши всичко.

Тогава направете пауза и поговорете с другите деца. Когато всички се върнат и той влезе, нека всички се отнесат към него пренебрежително: „Гледайте кой е дошъл?“. Нали знаете колко силно действа това на децата.

Това е много трудно. Но не е ли опасно такова отношение за детето? Няма ли да загуби увереност в себе си? Няма ли това да го обиди, да го пречупи?

Ще го пречупи — чудесно! Ако пренебрежението идва не от възрастните, а от групата, ще се запомни за цял живот. Това не е наказание, а ответна реакция на групата на онова, което той предизвиква в нея — като онзи прахосмукач, за който говорихме в предишното предаване, който се натъква на стена и се обръща.

Но на детето трябва да му се покаже това!

Ако то не го почувства, никога няма да се промени. А ако просто го изгоним, то, без да знае причината, ще излезе да се разхожда и ще бъде доволно. Дори ще запали цигара в двора и заедно с другите „отстранени“ ще отиде на кино!

Да, там се формира много опасна компания.

Затова — да не отстраняваме! Едно малко пренебрежение от групата е напълно достатъчно.

И все пак се случва детето да не владее своята природа. Такъв пример изплува в разговора с децата.

Аз говоря само за една от възможностите. Но само средата, чрез своето одобрение или порицание, може да промени човека.

Средата не са само възрастните, а и децата.

Само децата! И детето трябва да усеща, че групата го отдалечава: отдалечава го не физически, а не иска да се примирява с такова поведение.

Да видим следващия сюжет. Говорихме с децата за това, че дори всички да се съгласят да спазват правилата за поведение и да не пречат на групата, пак се случва някой все пак да попречи. Каква е причината? Защо се случва това? Ето техните мнения:

«Водещ: Имаме правила за поведение, но не винаги ги спазваме. Може би не искаме да се караме, но понякога избухваме. Защо?

С: Между нас няма добри отношения, защото такава е нашата природа.

Водещ: Какво имаш предвид?

С: Ние сме егоисти, искаме само за себе си, безразлични са ни всички останали. Готови сме да ударим някого или да му се присмеем. Ако нашата природа беше друга и не искахме само за себе си, нямаше да са ни нужни правила и закони, защото всички щяха да се грижат един за друг и да са равни. Никой нямаше да иска да е по-силен и по-голям от другите.

Водещ: На някой от вас случвало ли му се е егоизмът му изведнъж да избухне?

М: Наскоро се сбих с приятел от класа. Усещах, че ме залива злоба, но не можех да се спра. Все едно се разбиваш със самолет и не можеш да направиш нищо: нямаш крила, нямаш за какво да се хванеш, падаш надолу и нямаш нищо».

Какво образно описание! Детето казва: „Изгубих управление, виждам го, чувствам го, но не мога да го спра!“ Колко често възрастните преживяват такива състояния!

Но детето осъзнава това!

Потресаващо! То е способно да наблюдава себе си!

Да, и това е следствие от възпитанието. С тези деца се занимават съвсем малко, а резултатът вече личи. И какво може да се направи? По какъв начин да се спре? Може ли изобщо да се спре в разгара на момента? Да кажем така: дори и да не се спре — не е страшно. То ще изучи това състояние по няколко пъти, защото вече има правилен подход. И ако сега получи удар от „падането на самолета“, това ще бъде урок как с помощта на правилния подход да не се приближава до такова състояние, при което се губят „спирачките в полет“.

Въпросът е какъв ще бъде този удар? Той се е сбил с приятел, и сега в училище започва разбирателство: кой е започнал, кой е виновен?

Не, не! Вече казахме, че ги водят на съд на приятелите, а това е съвсем друг съд.

Това е повод за обсъждане, както Вие казвате?

Разбира се. Всяко събитие, което излиза извън обичайните рамки — а ние търсим такива случаи — веднага се извежда на съд.

По същество това по-скоро е изясняване, анализ?

Безусловно. Днес това се случи на един, а утре може да се случи на друг.

Понятието „съд“ се асоциира с наказание, а за нас то е последното, което бихме искали.

Ние изобщо не съдим човека! Ние съдим явлението — природата на човека. Не питаме децата: „Кой кого удари?“. Нямаме двама конкретни деца, а имаме човек, който е ударил друг, защото се е родил в егоистична природа. Какво правим тогава, за да я овладеем? Днес се е сбил с приятел, а утре може да удари учителя, защото не напразно е казано: „Не вярвай на себе си до деня на смъртта си“. Трябва да говорим с тях съвсем откровено, още повече че засега кавга може да се види навсякъде — вкъщи, на улицата. Затова обсъждаме такива ситуации, без да пропускаме нито една.

Съдим природата на човека?

Да. А също и начините за нейното обуздаване.

Тя може ли да се обуздае?

Може, но не със сила, не с окови и не с тъмница. Може да се ограничиш с помощта на средата, но това ограничение няма да ме запуши отвътре, като риталин, а ще даде ново развитие. Идваш в групата не идеален — със сигурност имаш бодли, като бодливо прасе. Отрязването им е много болезнено: трябва да се държиш в ръце, да не крещиш, да не се биеш. Но може да се действа иначе: с помощта на възпитанието да получиш възможност да излезеш от своята егоистична природа по-свободно — не ограничавайки я, а превръщайки я в отдаване на другите. Тогава се чувстваш свободен.

Но как да се направи това?

О, в това е цялата работа. Ако започнем да натискаме децата, те ще се превърнат в болни хора, които трябва постоянно да следят себе си.

Сдържането на едно място задължително ще пробие на друго.

В крайна сметка те ще бъдат дълбоко травмирани, постоянно затваряйки се и потискайки себе си. Това ще доведе до плачевни резултати: болести, скрити избухвания, неадекватно поведение, сексуални аномалии, жестокост.

Ясно е, че потискането е зло.

Природата винаги ще пробие навън, при това в ужасни форми. Затова ние по никакъв начин не потискаме детето. Довеждаме го до такава връзка с групата, която — при правилно взаимодействие — позволява да се използват лошите му свойства в името на доброто. И тогава то изважда бодлите си като зъбци на зъбно колело, за да установи връзка с другите деца.

Същото се случва и с бодливите прасета: когато е студено, те, въпреки бодлите си, се притискат едно в друго, за да запазят топлината.

Но ако бях дете, пак нямаше да ми е ясно защо трябва да се свързвам с другите?

Детето не трябва да разбира това. То просто го получава в резултат на упражнения. В продължение на няколко години го прекарваме през серия от упражнения, в резултат на което у него се образува втора природа. Разбира се, не му даваме теоретични обяснения и морални забрани.

Съвременното възпитание тъкмо търси начини да превърне ограниченията, налагани отвън, във вътрешни. Но е невъзможно да се въздейства постоянно само отвън. Детето, както Вие казвате, само трябва да премине през тези състояния и преживявания.

Човек не трябва да задържа нищо в себе си. Той трябва да проявява всичко навън и с това да се свързва с другите.

Именно в това се състои целта на обсъжданията, за които говорихме: постоянно да споделяш преживяванията си, да се стараеш да ги изразиш, а не да ги скриваш, защото това води до избухване.

Тук се съединяват няколко принципа: децата трябва да изразяват себе си, при това не само с думи, да действат и постоянно да обсъждат своето поведение — сегашното и желаното.

Иначе казано, това не е мигновено действие, а процес, изискващ време.

Но при децата той протича доста бързо. Удивително е колко бързо всичко усвояват и се променят.

А защо трябва да крият бодлите си?

Бодлите не се крият, а се превръщат в противоположността си — връзка с другите.

Но когато избухна и искам да разкъсам обидчика, не чувствам, че искам да се свържа с него. Искам да го махна от себе си!

Е, избухни пред всички, но със съзнанието, че го правиш под влияние на своята природа. Както каза С., че губи контрол над себе си и знае, че сега ще започне да троши всичко. Заедно с това викай: „Спасете ме!“ И тогава избухвай.

А как да спасим в такъв случай? Има ли възможност да се направи това в разгара на случката?

Ако се разбират един друг, това е чудесно: всеки учи от примера на другия.

Да кажем, чувствам, че избухвам, но не мога да се спра…

Това чувство мигновено ще угасне — само започни да викаш и ще видиш!

А как това е свързано с отдаването? Как да обърнем злото в нещо противоположно?

Отдаването ни помага по най-добрия начин да разкрием злото — това е помощ срещу самите нас. Беше „против“ и изведнъж стана помощ. Защото у нас няма добри желания/свойства, а само егоистични. Тях можем да ги превърнем в добро, и от това у нас се появяват желания за отдаване. Добра природа нямаме, както нямаме и добро поведение. Доброто не изхожда от нас, а е изцяло изградено на това, че го създаваме от противоположността.

Както каза М.: „Нашата природа е егоистична“. Всичко е много просто.

В хода на беседата той няколко пъти подчерта: такава е моята природа, тя не може да се промени, и затова не мога да направя нищо с нея.

Поне е стигнал до осъзнаване на злото — голямо постижение.

В следващия фрагмент се вижда доколко понятието наказание се е вкоренило у нас. С. вече е способен да наблюдава себе си, а М. усеща само своята природа. Затова освен наказание не вижда друг изход.

«Водещ: Кое е най-силното и мощно средство, известно на Вас, с помощта на което можем да обуздаем избухването на нашето его?

С: Преди всичко мисълта за това какво се случва с приятеля. Ако правя нещо лошо на другар, се поставям на неговото място, а ако той ми причини нещо лошо, усещам какво се случва с него, влизам в неговото положение.

Водещ: Тоест си представям себе си в състоянието на другаря. А как да победим егото?

М: По моему мнение, както вече казахме, единственият изход е наказанието. Друго решение няма. Ако ми кажат: „Следващия път не прави така“ — за мен това е наказание. Защото всяко ограничение е наказание.

Водещ: От друга страна, виждаме, че наказанията още повече пробуждат егото.

С: Мисля, че наказанията трябва да се дават според случая: така че да не се навреди на човека, да не се накара да страда, а да запомни до следващия път».

Наистина труден въпрос: какво да се прави с това? Те са надарени с егоистична природа и ги учим да наблюдават собствените си действия. И какво виждат?

Че всички постоянно искат само за себе си и никой не мисли за другите.

Но какво бихте казали, ако всички деца по света достигнеха разбиране от такова ниво?

О, значително щяхме да напреднем!

Защото от момента, в който детето казва, че не може да направи нищо със своята природа и затова му трябват наказания (!), до умението правилно и съзнателно да се ограничава спрямо средата има съвсем малко разстояние. То започва само да възпитава себе си, анализирайки на много високо ниво.

Интересно е, че в процеса на обсъждането всички деца се съгласиха, че егоизмът им създава проблем, който трябва да бъде решен. Но всеки иска да се справи с това сам: да даде личен пример или да намери някакъв друг начин.

Нали детето иска да усети, че се справя само!

Вярно. Искате ли решение?

Разбира се.

Необходимо е да ги научим как да възпитават себе си с помощта на средата. Всеки трябва да се обърне към другарите си с молба: „Приятели! Трябва да ме спрете, да реагирате и да ми окажете натиск, ако например започна да се бия“.

Буквално да помоли?

Да. И тогава следващия път, когато замахна, веднага ще ме хванат за ръката, ще ме спрат и ще ми напомнят, защото аз самият забравям за това.

До този извод детето трябва да стигне само?

Разбира се, само! И да помоли групата да му напомня!

Но първо трябва да се разочарова от себе си?

Разбира се. Но той вече сега казва, че му трябват наказания, иначе не се управлява! Иначе просто се разбива, като пикиращ самолет. Тоест вече имаме деца, които разбират своето състояние. Сега трябва да дойде следващият етап — свободата на избора: аз избирам среда, която ще ми представи възнаграждение и наказание чрез своето отношение към мен.

Без да ме обвинява и без да ми се сърди?

Разбира се, защото всички са такива — те самите го казват за себе си! И на всеки от тях е ясно, че природата им е егоистична, лоша.

И няма значение чия природа е по-лоша?

Не.

Тоест главното послание е, че зло има у всички?

Да, и затова ние, лошите, трябва да организираме среда, която ще ни следи. Ние сякаш изграждаме по-високо ниво, което ще ни пази — всички пазят всеки. Тогава ще напредваме по добрия път.

Вместо да се бори с външните ограничения, детето ще започне да разбира, че те са му нужни, и само ще ги установява?

Всеки ще иска средата да въздейства върху него и да го възпитава.

Звучи много примамливо!

А на възпитателя не му остава друга работа, освен да въздейства чрез средата, помагайки да се разбере каква трябва да бъде групата, какви закони действат в нея. Тези закони вземаме от природата — те не се измислят нито от възпитателя, нито от министерството на образованието.

На темата за създаването на правилна среда за децата, която ще ги възпитава, ще спрем дотук. Надявам се всички получиха богат материал за размисъл.