Почитание и оценка

Обсъждаме въпросите на възпитанието на младежта. Вече говорихме за виртуалната връзка и такова понятие като нарцисизма, който се проявява у подрастващите. Днес ще обсъдим темата за почитанието: какво ценят подрастващите и как да развием у тях правилни модели на почитание. Ще поговорим малко за почитанието, оценката и уважението. Виждаме, че на определен етап от развитието подрастващите искат сами да избират с какво да се напълнят. Те трябва също да формират своя вътрешен свят. За целта търсят образи, на които искат да приличат. И тогава на възраст 12-14 години те изведнъж започват да почитат всевъзможни личности, популярни в медиите. На тези личности се отделя голямо внимание в света — не винаги е ясно защо, — и младежта прави от тях образци за подражание. Макар това да е част от естественото развитие, днес то се превръща в болезнен проблем: как да се запълни тази празнота? Какво да се предложи на младежта?

Преди всичко трябва да се съгласим, че човек се развива благодарение на това, че взема пример от някого. У него няма вътрешен образец, който да расте сам вътре в него. Човекът не расте сам — водят го различни импулси, подбуди, свойствени му мисли, желания, свойства на характера. Но как да подреди всичко получено от природата, по какъв начин да организира това семе, той не знае. Затова трябва да взема пример отстрани. Така казва науката за висшите закони на природата, същото потвърждава и психологията.

Днес дори се казва, че в този период на развитие човек сякаш „изобретява“ себе си, и това е отлична възможност…

…да вземе правилния пример. Затова трябва да следим този процес и да не пропуснем момента, в който трябва да заобиколим детето с истински примери, според които то ще формира себе си от компонентите, с които разполага. Освен това трябва да го поправяме, ако не прави това съвсем правилно. Трябва да сме чувствителни по този въпрос, но, възможно е, да се наложи да действаме дори твърдо.

В този период те обикновено не се подчиняват.

Това зависи от нашето майсторство. Можем да действаме по добър начин, така че подрастващият дори да не усети, че някой го управлява отдолу, показвайки положителни образци, достойни за подражание. Но ако видим, че обкръжението е дотолкова нежелано, че детето, получавайки оттам лош пример, се формира отрицателно, трябва да приложим натиск и санкции. Понякога няма избор, тъй като могат да го въвлекат в престъпност.

Аз също усещам, че понякога детето трябва да бъде изтръгнато от една среда и преместено в друга.

Това напълно може да се направи. Знам го от собствен опит с някои деца, които буквално извадих от полицията и социалните служби. Наложи се да приложа сила, но после всичко се уреди. Разбира се, желателно е децата да бъдат заобиколени с достойни примери от обкръжението, така че да им бъде неприятно и нелесно да следват отрицателни образци. Отново повтарям: пример, пример и пак пример — това е, в крайна сметка, единственото средство за възпитание. И знам, че нашите възпитатели използват това. Във всяко възпитание, не само на младежта, няма нищо друго освен примера. Просто подрастващите са по-чувствителни, защото жадуват за него.

Искат нещо различно?

Искат да знаят какви ще бъдат — не в смисъл на професия, а като личност, — и това наистина е проблем. Но и в другите периоди от живота несъзнателно усвояваме различни образци и ги присъединяваме към себе си, защото се променяме само от примери. Ако човек прави нещо в живота, то е, защото е видял пример. Без пример не сме способни да направим и крачка: просто висим във въздуха, защото съществуващата в нас вътрешна информация не е облечена във форма. Затова винаги трябва да знаем как да се движим, седим, говорим, какво да купуваме, какво да правим. Постоянно търсим сред множеството снимкови образи, натрупани в мозъка, образец за подражание.

Може ли да се каже, че в нас има потенциална информация, която трябва да се реализира, и търсим различни форми на нейното въплъщение?

Винаги! Без да извлека от паметта някаква картина и да я реализирам, не действам. Има дори болести, при които хората губят тази способност и не знаят какво да правят. Това се случва, защото човек или не може да извлече информацията от паметта, или тя е заличена, или няма връзка със съществуващите в паметта образи.

Това се вижда по време на пътувания в чужбина: веднага се чувстваме чужди в друго обкръжение! И не само заради езика — можем да говорим на друг език. Но виждаме около себе си друга култура и отношения между хората, и веднага се приспособяваме, започваме да им подражаваме и се държим така, както е прието в тази среда, иначе усещаме дискомфорт. Това ни въздейства много силно. Същевременно, макар новото поколение да трябва да бъде по-развито, получаваните от него модели са много по-ниски и по-примитивни. Защо се случва така? Уж вътрешната информация трябва да ги води напред, да ги развива, а излиза, че те са по-дребни и по-ниски в сравнение с предишното поколение?

Мисля, че те са по-умни. Разбират, че предишното наполване не ги задоволява. По времето на моята младост, ако човек не беше прочел 2-3 хиляди книги от класическата литература, не познаваше няколкостотин произведения на изкуството от различни жанрове, не беше посетил музеи в различни страни — тоест не беше попил човешката култура, — той не се смяташе за културен човек. Днес това не говори нищо, никого не привлича! Дори ако някой се увлече по това, ще му се присмеят. Ценностите се промениха, но не трябва да смятаме, че това е за по-лошо. Вие казвате, че младото поколение се е снижило спрямо предишното състояние. Снижило се е, защото в процеса на развитие сме стигнали до етапа на осъзнаване на злото, на анализ. Затова вчерашните ценности днес вече не са ценности. И аз, израснал върху класически образци, разбирам добре днешната младеж.

Какво тогава да се цени? Футболът? Парите?

Няма значение. Просто трябва да се съгласим, че такова е напредването на света.

Въпреки че тези ценности са повърхностни, дребни?

Такива ни се струват, но не знаем какво ще има зад завоя, зад хълма на историята, на който сега се изкачваме. Егоизмът расте, желанията се засилват, връзката между нас става по-тясна — и всичко се опустошава. Опустошава се, за да се напълни отново, вероятно с много по-висока ценност, която засега не виждаме. Но за да я постигнем, трябва да се направим празни от всичко предишно. Това се нарича осъзнаване на злото: започнахме да осъзнаваме, че във всичко, което сме имали преди, няма никаква полза. Какво от това, че знам различни философии, литература, музика? Ако егоизмът се развива по такъв начин, че по естествен път не се напълвам с предишните „постижения“, значи е готов за някакво ново напълване.

Но днес напълванията са много дребни и повърхностни.

Това е междинен етап.

Обаче дори развитите и умни подрастващи, с които разговарях, са в плен на неща, лишени от дълбочина. От една страна виждат тяхната празнота, от друга страна не могат да преодолеят зависимостта от тях. Нека видим откъс от разговор за уважението.

„Водещият: Да кажем, че при теб дойде известен футболист. Няма ли да му окажеш уважение?

Ще му окажа.

Водещият: А кого уважавате?

Този, когото ценим.

Водещият: А кого ценят сега по света?

Този, на когото искаш да приличаш — силния. Този, който е постигнал нещо.

Водещият: Какво по-точно?

Футбол, баскетбол. Тези, с които се идентифицираме: важни хора, притежаващи силата на властта.

Водещият: А певците, музикантите?

Това зависи от вида на музиката.

Водещият: Но има певци в жанрове, които не харесваш, а всички ги ценят.

Те ги ценят, а аз — не.

Водещият: Съгласни ли сте с това, което се цени днес по света? Струва ли си да се цени?

Мисля, че не. Ако ти ценѝш някого, а той теб — не, какъв е смисълът в това? Уважението трябва да е взаимно.

Водещият: Нека помислим заедно защо ни е толкова важно да ни уважават, да ни ценят?

Уважението ни формира. Имаме его: искаме да ни оценят и приемат в обществото. Затова ако някой не ме уважава, това засяга моето „Аз“ и ми пречи“.

Разговорът беше много интересен. От отговорите им се вижда, че имат определени модели на уважение: този, който ме уважава, е постигнал успехи и така нататък. Въпросът е следният: трябва ли те да достигнат до тотално осъзнаване на злото и напълно да се разочароват от тези модели, или още сега може да им се дадат алтернативни ценности вместо съществуващите?

Възпитанието е световен проблем. Ако успеехме да възпитаме едно поколение, нямаше да има проблеми с всички следващи, които ще израснат от него. Това е ясно. Въпросът е: накъде се насочваме? Не можеш сега насила да насаждаш ценностите на предишното поколение — това вече не работи и няма да работи, защото природата изисква своето. Затова ценностите, идващи от спорта и развлекателните жанрове, са по-близки и по-разбираеми за подрастващите. Но ако искаме да им дадем истинско развитие, трябва да работим с тях.

Преди всичко трябва да се изгради обкръжение, което да ги възбужда към това. Човек не чува това, за което няма потребност. Потребността трябва да бъде първична, и тя идва от обкръжението. Ако всички започнат да говорят за някой играч, комик или дори учен — все едно кого, — ако той стане важен за обкръжението, което е важно за мен, тогава той става важен и за мен. При това не заради собствените си заслуги, а защото го ценят хора, които аз уважавам.

Ако моите другари, с които съм свързан, започнат да ценят някого, не мога да го критикувам, защото тогава ще се отдалеча от тях. И аз трябва да го уважавам, защото по този начин се обединявам с тях. Колкото повече го ценя, толкова по-добре ще се отнасят с мен другарите — общото почитание ще ни свърже. Така това работи в затворен кръг. Затова е много важно постепенно да започнем да формираме такива образи и ценности, които да заменят предишните. Тези образи трябва да бъдат привлекателни и разбираеми, тоест да не са изкуствено създадени. Днес това са играчи, спортисти, а по-рано са били борци за свобода. Разбира се, и тях са ги внедрявали скрито в общественото съзнание. Във всеки случай, както вече казахме, можем с помощта на нашата младеж да работим над това с широката публика. Въпросът е само какви ценности предлагаме? Какво уважение, каква власт? От какво зависят те?

Аз също питам за това. Тези промени ще настъпят ли под влиянието на обкръжението, което ще приеме нови ценности, или младежта сама ще разбере и ще уважава ценности от по-високо ниво съобразно своето развитие? Защото ценностите, които получават днес, те не съдят, не критикуват. Трябва ли да развият у себе си критично отношение към това, което уважават, или е достатъчно обкръжението като цяло да се обърне към нови ценности?

Работата е там, че младежта не живее в отделно пространство, тя се храни от нас, възрастните. И това, което почитат възрастните, се процежда до тях и се приема от тях. Затова сме длъжни да работим над по-широк слой от населението — по-възрастен, разбиращ, уравновесен, — внедрявайки там нови ценности. Тогава това ще премине и към младежта. Освен това много се надявам, че ще настъпи осъзнаване на злото в различни области, особено в спорта. Погледнете какво става около шампионатите! Нещо ужасно! Кой ще играе?! Коя държава ще спечели?! Сякаш всички държави са се превърнали в отбори зрители. Държавни глави се борят за правото да проведат шампионата!

Това е икономически интерес.

Но самото явление се превръща във важен символ. Разбира се, по-добре е да се играе, отколкото да се воюва. Но държавите играят футбол — ето какво се случва днес. При такова положение е трудно да се направи нещо.

Наистина, по време на шампионатите настроението на публиката значително се подобрява. Усещаме приятна обща атмосфера.

Разбира се. Помня, че когато вървеше популярен сериал, полицията съобщаваше за значителен спад в броя на кражбите…

Може ли да се каже, че младежта търси модели от типа на футболистите, защото не вижда достойни примери в своето обкръжение?

Не. Ако можеше да им разкриеш по-широки, привлекателни и блестящи хоризонти, те несъмнено щяха да се заинтересуват от това. Въпросът е доколко си способен да ги заинтересуваш. А това е проблем, защото работиш срещу общественото мнение.

Трябва да е нещо много по-силно.

Да.

Тогава ще попитам по друг начин. Да кажем, футболът сега не е просто игра — около него е изградена цяла индустрия: жив ефир, животът на играчите, коментари на специалисти, големи пари, азарт. Всичко това хората го живеят. Въпросът е можем ли да предложим алтернатива, която да е, както казвате, по-силна, но да произтича от техния живот?

Сега е трудно да се каже. Виждам сегашния период буквално като междинен между степените. Ако някога трябваше да работим тежко, за да си осигурим прехраната, днес в това няма необходимост. Днес 90% от населението може да не работи и да получава всичко благодарение на механизацията и технологиите. Влизаме в епоха на такива технологии, когато на човека няма какво да прави: 2-3% от населението на света осигуряват на човечеството буквално всичко! Какво ще правят останалите?

През цялото време ще играят футбол! Точно така, и това не се случва случайно. Трябва да разберем, че се сблъскваме с проблем: или да унищожим населението, или да му дадем занимание. Говори се за 10% безработни. Какви 10%? Прекрасно разбираме, че не е така. Ако се отнесем правилно към населението, ще получим 80-90% безработни. Казано е: „Идете и печелете един от друг“. Ти правиш нещо за мен, аз — за теб, но нито едното, нито другото е нужно. Затова едни крадат, други ги пращат в затвора, трети пазят затворите и така нататък.

Въпросът е може ли да се формира критично отношение за времето на преходния период?

Няма заместител. В момента преминаваме особен процес, при който всичко се променя: технологиите, начинът на живот, връзките между хората, отношението към екологията, към семейството, към себе си. Ако по-рано се напълвахме с постоянна заетост с работа и семейство, днес не е така. Все още сме в този кръговрат, но постепенно преминаваме към това, това да престане да бъде грижа. Семейството почти го няма, работата — също почти я няма. Какво да правим тогава с хората? Не случайно достигаме до такива състояния, при които играта се превръща в живот.

Но в този междинен период има поколение, което работи. Засега то се развива и преминава през сериозна криза във всичко, свързано с младежта. Какво да правим с него? Да го жертваме?

Отговор на всичко, което преминаваме сега, не може да даде никой — това се вижда от изследванията. А ние още не сме довели своя отговор до такова ниво, че да бъде прост, разбираем и възприеман от всички с лекота. Над това трябва да се работи. Ако работим с нашата младеж и подрастващи така, както го правят нашите инструктори, просто ще покажем на света как да се постигне успех с тях.

Да покажем пример как групата създава за себе си мини среда, която ги пази и развива?

Да. Защото всякакви обяснения са само философия и теория. Те почти не се възприемат. А ето, ако покажеш реализацията на методиката, това действа.

Каква алтернатива може да се даде на такава група, ако тя изпитва и влиянието на външното общество? Какъв по-висок вид почит, уважение?

В процеса на обсъжданията, които водиш, меко и незабележимо ги довеждаш до самокритика и осъзнаване на злото. Необходимо е у човека да се формира чувство на осъзнаване на егоизма като зло. Именно това ни липсва. Няма значение с какво да се увлича — уж всички тези увлечения не са лоши. Те носят наслаждение и напълване, но същевременно увлечението по тях ми краде вечността, съвършенството, безкрайното постигане, неограничения живот, изпълнен с приключения. Именно това трябва да им покажа — и тогава те ще осъзнаят истинското зло.

Трябва ли да им се говори за това? — Само чрез обсъждане.

Не ги питаме, не обсъждаме пряко, но в резултат на обсъждането всеки обръща внимание на това?

Вярно.

Да обобщим. Благодаря на участниците за интересния разговор за междинния етап, след който със сигурност ще настъпи ново състояние. А засега решението е да построим показателна група, която чрез самокритика и осъзнаване на злото в своето сегашно състояние ще покаже на човечеството, че съществува друга опция, друг пример. Именно това искаме сега да развием и да покажем.